Докторът продължи да се чуди дали е завръщащият се отряд или не, когато силно чукане на вратата отново разтревожи дамите. Той инстинктивно сложи ръка на малкия трион, с който се бе движил през целия ден в напразно очакване на някоя ампутация, и спокойно увери дамите, че ще застане между тях и опасността. Той отиде да отвори лично.
— Капитан Лоутън — възкликна той като го видя, подпрян на ръката на лейтенанта, да прекрачва с трудност прага.
— О, драги мой намествачо на кокали, ти ли си това? За щастие си тук и трябва да прегледаш ребрата ми. Но остави настрана този разбойнически трион.
Мейсън обясни с няколко думи причината за нараняването на капитана и мис Пейтън с радост предложи нужния подслон. Докато стаята предназначена за драгуна се подготвяше и докторът даваше някои многозначителни нареждания, капитанът бе поканен да почине в гостната. На масата имаше по-съществена храна, отколкото обикновено се предлага за следобедна закуска и тя скоро привлече вниманието на драгуните. Мис Пейтън, която си помисли, че вероятно за последен път са се хранили сутринта, пак на нейната маса, любезно ги покани. Не се наложи поканата да бъде много настоятелна и двамата скоро седяха удобно и заниманието им бе прекъсвано само от някоя болезнена гримаса на капитана, който се движеше с трудност. Но тези прекъсвания малко влияеха на същността на работата и когато докторът се върна за да съобщи, че стаята му е готова, капитанът доволно бе приключил с нея.
— Ядене!? Капитан Лоутън, искате ли да умрете? — извика изумения лекар.
— Нямам особено желание в тази насока — каза войникът като стана и се поклони за лека нощ на дамите — и за това се занимавам с неща, които поддържат живота.
Хирургът промърмори недоволно и последва Лоутън и Мейсън навън. По онова време във всяка къща в Америка имаше стая, която се наричаше с гордост „най-добрата“ и именно тази бе дадена, поради несъзнателната намеса на Сара на полковник Уелмър. Пухеният юрган, който много добре би се отразил на натъртените крайници на капитан Лоутън в тази студена нощ, покриваше леглото на английския офицер. Една масивна сребърна чаша, богато украсена с гербовете на Уортън, съдържаше лекарството на полковника, а на двамата американски капитани бяха дадени чаши от красив порцелан. Сара със сигурност несъзнателно бе предпочела полковника, Но толкова сигурно беше също, че и сребърната чаша и леглото и всичко освен лекарството бяха неща без значение за капитан Лоутън, който прекарваше половината си нощи с дрехите, а не малко от тях и на седлото. След като му дадоха малка, но удобна стая, доктор Ситгрейвз започна прегледа си. Бе започнал да опипва костите на пациента си, когато той извика нетърпеливо:
— Ситгрейвз, направи ми услугата да махнеш бандитския си трион оттук или ще взема сабята си да се защитавам. Като го погледна ми се смразява кръвта.
— Капитан Лоутън, за човек, който често е излагал живота и крайниците си на опасност, вие необяснимо се страхувате от един полезен инструмент.
— Бог да ме пази от ползата му.
— Не бихте отрекъл постиженията на науката, нито пък ще отложете хирургическа помощ само защото този трион може да се окаже нужен?
— Бих.
— Бихте?
— Да. Никога докато съм жив да се отбранявам не бих позволил да ме нарежеш като четвърт телешко. Но започва да ми се спи. Имам ли счупени ребра?
— Не.
— Счупени кости?
— Не.
— Том, благодаря ти за тази кана — след като спря да пие, той се обърна с гръб към двамата и добродушно им каза:
— Лека нощ, Мейсън, лека нощ, докторе.
Капитан Лоутън високо ценеше хирургическите способности на приятеля си, но се отнасяше скептично към лекарствата, прилагани вътрешно. Той нерядко твърдеше, че с пълен стомах, здраво сърце и чиста съвест, човек може съвсем спокойно да посреща изпитанията на живота. Природата го бе надарила с второто и той мъжки се бореше да си осигурява и останалите две. Любима негова максима беше, че смъртта оставя за най-накрая очите и за още по-накрая — челюстите. Това той тълкуваше като ясен знак, че природата е дала възможност на човек сам да определя какво да влиза в светилището на устата му и следователно, ако то се окаже невъзможно за преглъщане, да не може да обвинява никой освен себе си. Хирургът, който бе добре запознат с тези възгледи на пациента си, видя как той обръща гръб и с презрително съчувствие прибра извадените шишенца обратно в кожената си чанта с внимание, граничещо с благоговение. След това завъртя триумфално триона и без да обърне внимание на пожеланията на войника излезе от стаята. Мейсън разбра по дишането на капитана, че е излишно да му пожелава лека нощ, избърза долу, сбогува се с дамите и след това препусна с всички сили, за да догони войниците.