След като подаде на госта си чаша отлична Мадейра, мистър Уортън, защото така се наричаше собственикът на това отдалечено имение, зае отново мястото си край огъня също с чаша в ръка. За момент се поколеба, сякаш за да се пребори с учтивостта си, но накрая отправи въпросителен поглед към госта:
— За чие здраве имам честта да пия?
Пътникът също бе седнал и се взираше замислено в огъня. Когато домакинът му заговори, той бавно извърна наблюдателните си очи към него. По лицето му играеха отблясъци от огъня.
— Мистър Харпър.
— Мистър Харпър — каза домакинът с официалния тон приет в онези дни — имам честта да пия за вашето здраве и да се надявам, че дъждът, на който сте бил изложен не ви е навредил.
Мистър Харпър мълчаливо кимна в отговор и скоро отново потъна в мислите си, прекъснати преди малко, за което би могъл да бъде извинен поради дългото яздене на дъжда и вятъра.
Младите дами се завърнаха при гергефите си, докато леля им, мис Жанет Пейтън се оттегли за да проследи подготовката на вечерята за неочаквания им гост. Последва тишина и мистър Харпър очевидно се наслаждаваше на промяната в положението си, когато мистър Уортън отново заговори, за да попита госта си дали има нещо против тютюневия дим. След като получи отрицателен отговор, той незабавно взе лулата си, оставена настрана при влизането на пътника.
Домакинът очевидно изпитваше желание да започне разговор, но или поради опасенията си да не навлезе в опасни води, или поради нежеланието си да се натрапва на явно мълчаливия си гост, на няколко пъти се въздържа, преди да се осмели да заговори. Най-накрая, когато мистър Харпър вдигна очи към присъстващите, той започна:
— Намирам, че е много трудно — в началото мистър Уортън внимателно избягваше темата, която искаше да подхване — да си доставям за моето вечерно забавление такъв качествен тютюн, на какъвто съм свикнал.
— Мисля че магазините в Ню Йорк могат да доставят най-добрия в страната — спокойно отговори другият.
— Да, наистина — домакинът се поколеба, вдигна очи към Харпър и бързо ги сведе под влияние на нетрепващия му поглед — Сигурно в града има много, но едно отиване в града, колкото и невинно да е то, е твърде опасно поради войната. Не си струва да се рискува заради дреболия като тютюна.
Кутията, от която мистър Уортън току-що бе напълнил лулата си, лежеше отворена на няколко инча от лакътя на Харпър, който взе оттам малко тютюн и го постави на върха на езика си по начин, който макар и съвсем естествен, изпълни домакина му с тревога. Без да казва, че тютюнът е от най-одобрявания сорт, пътникът отново се върна към мислите си, което бе голямо облекчение за събеседника му. Сега мистър Уортън не желаеше да губи придобитата преднина и, като направи по-голямо усилие от обикновено, продължи:
— От дъното на душата си желая тази неестествена война да свърши, да можем отново в мир да посрещаме приятелите и роднините си.
— Това е много желателно — каза Харпър натъртено и отново вдигна поглед към лицето на домакина си.
— Не съм чул за някакви съществени военни действия откакто пристигнаха новите ни съюзници — мистър Уортън изтърси пепелта от лулата си и под предлог, че взема въгленче от по-малката си дъщеря се обърна с гръб към госта.
— Все още не се е чуло, според мен.
— Смята ли се, че ще се предприемат някакви важни стъпки? — продължи мистър Уортън, все още зает с дъщеря си, но се обърна в очакване на отговор.
— Мислите ли че се подготвя нещо?
— А, нищо специално. Но естествено е да се очаква една сила като тази под командването на Рошамбо13 да предприеме нещо.
13
Граф Жан Рошамбо (1725–1807), маршал. В 1778 г. Франция влязла във войната на страната на колониите, за което до голяма степен съдействал Б. Франклин, който по това време бил в Париж. През 1780 г. Рошамбо пристигнал в Америка начело на шестхилядна армия, която спомогнала за победата на Дж. Вашингтон в битката при Йорктаун. — Б. пр.