— Може направил преди?
— Няма да е чудно. По цели дни чете Библията.
— Чете тогава хубав книга — каза негърът тържествено. — Мис Фани чете в него на Дайна сегис-тогис.
— Прав си Цезар, Библията е най-хубавата книга и щом някой я чете толкова често, колкото баща му на Харви, има защо да прави така. Това си е здрав разум.
Тя стана от мястото си, влезе тихо в стаята на болния и от едно чекмедже извади голяма тежка Библия с медни закопчалки, с която се върна при чернокожия. Отвориха книгата нетърпеливо и започнаха да разглеждат страниците. Кейти беше далеч от науката, а за Цезар буквите бяха абсолютно непознати. Известно време икономката бе заета да открие името Матей и след като го намери, веднага го показа на внимателния Цезар.
— Много добре. Сега чети — каза чернокожият като гледаше през рамото й и осветяваше страниците с една дълга восъчна свещ.
— Да, но трябва да започна от началото на книгата — отговори тя и започна да прелиства назад, докато стигна до една страница покрита с ръкописни букви.
— Ето — каза Кейти, трепереща от нетърпение. — Тук са самите думи. Целият свят бих дала да науча на кого е оставил големите сребърни токи за обувки.
— Прочети ги — каза Цезар лаконично.
— И черният орехов скрин, защото на Харви никога няма да му трябва такова хубаво нещо докато е ерген.
— Защо да не иска него, като негов баща?
— И шестте сребърни лъжици. Харви винаги яде с обикновените.
— Може казал без толкова говорене — каза Цезар с поучителен тон и заби един от кривите си мръсни пръсти в отворения том.
Подканена няколко пъти и подтиквана от собственото си любопитство, Кейти започна да чете. Нетърпеливо, тя започна направо оттам откъдето най-много я интересуваше.
Честър Бърч, роден на 1-ви септември 1755 година — прочете тя с усилие, което не правеше чест на образованието й.
— Кажи какво дал него?
Абигейл Бърч, родена на 12-ти Юли 1757 година — продължи Кейти със същия тон.
— Мисля трябва нея даде лъжици.
1-ви юни 1760 година. На тоз ужасен ден разгневеният Бог стовари присъдата си над моя дом. Едно стенание от съседната стая накара старата мома инстинктивно да затвори книгата и Цезар се затресе от страх. Никой от двамата не бе достатъчно решителен, за да отиде да види как е болният, но тежкото му дишане продължи както обикновено. Кейти не посмя отново да отвори Библията и като щракна внимателно заключалките я постави мълчаливо на масата. Цезар седна на стола си отново и след като огледа боязливо стаята, отбеляза:
— Времето му сигурно дошло.
— Не — каза Кейти замислено. — Ще живее докато свърши прилива или до първи петли утре.
— Беден човек! — продължи негърът и се сви още по-навътре в ъгъла до комина. — Надява лежи спокоен след смърт.
— Не ще се изненадам ако не стане така, защото казват, че неспокоен живот води до неспокоен гроб.
— Джони, Бърч много добър човек. Цял свят не може бъде свещеник. Ако така, кой бъде паство?
— Ах, Цезар, добър е само който прави добро. Можеш ли ми каза, защо честно спечелено злато трябва да се крие в земята?
— Ха, за да не може скинър намери. Ако знае къде, защо не изкопае?
— Може да има причини дето не ги разбираш — каза Кейти и премести стола си така, че роклята и да покрие камъка, под който бяха скритите съкровища на търговеца. Не можеше да не говори за това, което никак не и се искаше да разкрива — Но груба външност често скрива гладка вътрешност.
Цезар заразглежда стаята без да е в състояние да разбере скрития смисъл на думите й, когато блуждаещите му очи изведнъж се втренчиха и зъбите му затракаха от страх. Промяната у него бе забелязана веднага от жената и когато се обърна, тя видя самия амбулантен търговец, застанал на вратата.
— Жив ли е? — попита той с треперещ глас и явно се боеше от отговора.
— Разбира се — каза Кейти и церемониално му отстъпи стола си. — Ще живее до утре или докато свърши прилива.
Без да обръща внимание на нищо друго освен на факта, че баща му още е жив, търговецът бързо влезе в стаята на умиращия. Връзката, която съществуваше между баща и син, не бе обикновена. Те бяха всичко един за друг в големия свят. Ако Кейти бе прочела няколко реда по-надолу, щеше да разбере тъжната история на техните нещастия. С един удар съдбата ги бе лишила от състояние и роднини, и оттогава до ден днешен преследванията и нещастията бяха постоянен спътник в несигурните им крачки. Харви се приближи до леглото на баща си, наведе се напред и почти задушен от напиращите чувства, прошепна в ухото на баща си: