— Какво? — извика лекаря — Той не зачита иглата! Но съдбата ми е ежедневно да се срещам с хора също толкова ненормални, които нямат никакво отношение към науката!
Докторът се обърна към капитан Лоутън докато говореше, но високо изправената му глава му попречи да види мрачното лице на войника. Кейти го изслуша с възхищение и добави:
— Но Харви не вярва и в приливите.
— Не вярва в приливите! — повтори изумен лечителят на плътта.
— Този човек не вярва ли на сетивата си? Сигурно се съмнява и във влиянието на луната?
— Точно така — възкликна Кейти във възторг, че среща учен човек, който да подкрепи възгледите и. — Ако го послушаш да говори, ще решиш че не вярва, че изобщо има луна.
— Нещастието да си невежа и неверник подхранва тези възгледи, мадам. След като веднъж отхвърли полезните знания, умът започва неразумно да си обяснява порядъка на природата със суеверия и прави заключения, които толкова се разминават с принципите на човешкото познание, колкото и са пълни с предразсъдъци по отношение на истината.
Старата мома бе твърде изпълнена със страхопочитание за да се осмели да даде непремислен отговор и хирургът, изпълнен с нещо като философско презрение, продължи:
— Не мисля че човек, който е с всичкия си може да съмнява в разстройствата причинявани от приливите. Но упоритостта е опасен спътник и може да ни доведе до най-големи грешки.
— Значи смятате, че влияят на разстройството? — попита Кейти.
Мис Пейтън стана и повика племенниците си да и помогнат нещо в килера, а мрачното изражение на капитан Лоутън светна от оживление, което той подтисна с такова усилие, с каквото си бе наложил и да бъде сериозен.
След като се замисли върху думите на събеседничката си, хирургът, който оцени жаждата за знание и липсата на образование, отговори:
— Става дума за луната. Много философи са се съмнявали, че тя влияе на приливите, но според мен да отричаш, че луната е причина за тези флуктуации, означава да не зачиташ светлината на науката.
Тъй като Кейти не бе запозната със заболяването „флуктуации“, реши че е по-разумно да си замълчи, но все пак понеже изгаряше от любопитство по въпроса за светлините, които другият толкова често споменаваше не се сдържа:
— Тия светлини, те северно сияние ли им викат тъдява? От добронамереност към незнанието и, доктор Ситгрейвз бе готов да се впусне в дълги обясненията думите си, но го прекъсна смехът на капитан Лоутън. Досега той бе успял да се владее, но сега се разсмя така, че натъртените му кости му напомниха за падането му и по бузите му се затъркаляха сълзи по-големи от всякога. Най-накрая хирургът се възползва от паузата и каза:
— За вас, капитан Лоутън, може да е много смешно, че една необразована жена е направила грешка по отношение на нещо, по което учените от дълго време спорят. Но забележете, че тази уважавана жена не отхвърля просвещението — не отхвърля използването на подходящи инструменти при лечението на човешките страдания. Спомнете си думите и за иглата.
— Да! — извика развеселеният войник. — С нея кърпи панталоните на търговеца.
Кейти се изправи с очевидно неудоволствие и като побърза да се оправдае, изтъквайки по-високи умения, каза:
— Не използвах иглата за обикновени неща, а за нещо много по-достойно.
— Обяснете, мадам, за да няма повод този джентълмен да се смее.
Успокоена по този начин, Кейти се спря, за да събере достатъчно красноречие за гарнитура на разказа си. По същество, историята бе за едно момче, което било оставено от благотворителна организация при Харви и един ден, когато било само, се наболо лошо с една голяма игла. Пакостният инструмент бил смазан, увит с вълна и поставен в една омагьосана пролука между два камъка на комина, а кракът, от страх да не се развали магията, бил оставен на грижите на природата. Пристигането на търговеца променило това възхитително лечение. Кейти, в заключение изложи последствията:
— Не беше чудно, че момчето умря от вцепенянка!
Доктор Ситгрейвз погледна през прозореца и се възхити на светлата утрин, като правеше всичко възможно, за да избегне убийствения поглед на приятеля си. Въпреки това, едно чувство, което не можеше да овладее го накара да погледне към лицето му. Всеки мускул от него изразяваше съчувствие към съдбата на бедното дете, но ликуването в очите му изуми човека на науката — той промърмори нещо за състоянието на пациентите си и бързо излезе.