— Разбира се — каза Лоутън с неочаквано смирение.
— Е, драги мой — каза лекарят тържествуващо, докато го мажеше — не мислиш ли, че ако бях направил това снощи щеше да е по-добре?
— Сигурно си прав.
— Така е, Джак, но ако ме беше оставил да ти направя кръвопускане веднага, щеше да е още по-добре.
— Без кръвопускане — каза драгунът решително.
— Сега е твърде късно, но една доза лекарство ще разсее отоците чудесно.
Капитанът не отговори, но изскърца със зъби, с което показа, че крепостта на устата му не може да се превземе лесно. Опитният лечител веднага смени темата:
— Жалко, Джон, че не хвана онзи разбойник след толкова опасности и усилия.
Капитанът не отговори и продължи, докато му поставяше превръзки:
— Ако изобщо искам да се Отнема човешки живот, то е защото искам да видя този предател обесен.
— Мислех, че твоята работа е да лекуваш, не да убиваш.
— Да, но заради неговото доносничество сме претърпели такива тежки загуби, че нямам никакви скрупули за него.
— Не трябва да изпитваш такава враждебност към човек — отговори Лоутън с тон, който накара лекаря да изпусне карфицата подготвена за бинта. Той погледна лицето на пациента си, за да се увери в самоличността му и като се убеди, че това е старият му другар, капитан Лоутън, прикри изумлението си и каза:
— Убежденията ти са правилни и в общи линии аз също мисля така. Джон, стегната ли е превръзката?
— Добре е.
— Като цяло, съгласен съм с теб, по има толкова много случаи, че не може без изключения. Лоутън добре ли се чувстваш?
— Много.
— Не само за страдалеца е жестоко, но е и несправедливо към другите, когато отнемеш живота му, при положение че и по-малко наказание стига. Джак, ако само… вдигни ръката малко… ако само… надявам се че си добре, нали?
— Много.
— Ако, драги Джон, научиш хората си да секат по-разумно със сабите си, това е напълно достатъчно и ще ми достави голямо удоволствие.
Лекарят въздъхна, защото успя да каже каквото тежеше на сърцето му, а драгунът спокойно облече мундира си и когато тръгваше, каза:
— Не познавам войници, които да секат по-внимателно от моите — от темето, до челюстта.
Разочарованият лекар прибра инструментите си и с натежало сърце отиде в стаята на полковник Уелмър.
XII ГЛАВА
В таз дивна фигура душа живей тъй силна,
подобна на душата на титан;
и тез ръце, тъй крехки, потрепващи като листа
при полъха вечерен, подкрепят дух,
който предизвикан, достигнал би небето,
и осветил би с небесна светлина,
искрящите прозорци на лицето.
Гостите значително увеличиха грижите на мис Жанет Пейтън. Сутринта завари всички отпочинали, с изключение на младия капитан, за когото толкова съжаляваше Дънуди. Раната му бе тежка, макар че лекарят настояваше, че няма опасност. Както казахме, другарят му бе напуснал леглото си, а Хенри Уортън се събуди от сън, несмущаван от нищо, освен от един кошмар, в който той бе подложен на ампутация от неопитен хирург. След като разбра, че това е само сън, младежът се почувства освежен, а доктор Ситгрейвз премахна всички опасения, когато уверено му каза, че ще оздравее след около две седмици.
През цялото това време полковник Уелмър не се появи — той закуси в стаята си и въпреки многозначителната усмивка на доктора, каза че е твърде болен за да става от леглото си. Ето защо, Ситгрейвз го остави да прикрива разочарованието си в стаята си и се запъти да изпиши една по-благородна задача, като прекара един час в стаята на Джордж Сингълтън. Когато влезе в стаята му, по лицето му имаше лека руменина и лекарят веднага се запъти да премери пулса му. Кимна му да мълчи и каза:
— Нарастващи симптоми на фебрилен пулс… не, не, Джордж, трябва да стоиш спокойно и да не говориш. Очите ти изглеждат по-добре, на кожата дори има влага.
— Не, драги Ситгрейвз — каза младежът и пое ръката му — няма никаква треска, виж ми езика!
— Не, наистина — каза лекарят и като натисна с една лъжица езика му, погледна в гърлото на пациента, сякаш имаше намерение да влезе вътре. — Езикът е добре и пулсът започва отново да спада. Да-а-а, кръвопускането ти помогна. То е особено добро за южняци. Но този луд Лоутън въобще не даде да му пусна кръв, когато падна от коня вчера. Но, Джордж, твоят случай ми изглежда особен — продължи той и инстинктивно хвърли настрана перуката. — Пулсът ти е равен, кожата е влажна, но в очите има огън, а лицето е червено. Май трябва по-добре да те прегледам.