— Спокойно, приятелю, спокойно — младежът се отпусна на възглавницата и загуби малко от цвета, който уплаши събеседника му. — Според мен, когато извади куршума, ти направи всичко необходимо. Сега нямам болки, а само се чувствам слаб, уверявам те.
— Капитан Сингълтън — каза хирургът разгорещено — самонадеяно е от твоя страна да учиш лекуващия те лекар, кога не те боли. За какво са светлините на науката, ако не за да ни помагат да решаваме такива неща? Срам, Джордж, срам! Дори опакият Джон Лоутън не би могъл да прояви повече инат!
Пациентът му се усмихна и като го отблъсна леко при опита му да свали превръзката, попита:
— Кажи Арчибалд, — това обръщение рядко не успяваше да смекчи сърцето му — какъв бе този небесен дух, който се носеше из стаята ми, докато се правех, че спя?
— Ако някой притеснява пациентите ми, дух или не, ще го науча как се пъха нос в чужди работи!
— Тихо, драги приятелю, никой не се е бъркал, нито е имал намерение да се бърка. Виждаш ли? — той показа превръзката — всичко е както го остави вчера. Но това нещо се носеше из стаята с лекотата на фея и нежността на ангел.
Лекарят, който се увери, че всичко е наред, много решително зае отново стола си и си сложи перуката, след което кратко попита:
— С рокля ли беше, Джордж?
— Не видях нищо, освен ангелските очи — цветът им, величествената походка, грацията — отговори младежът с доста повече енергия отколкото докторът смяташе, че е нормално за състоянието му.
Той сложи ръка на устата му за да го спре и каза:
— Сигурно е била мис Жанет Пейтън — дама с много достойнства, с… хъм… с походка като тази, за която говориш, добри очи и също и цвета. Смея да кажа, че благотворителните дела оцветяват страните и в същия прекрасен цвят, какъвто грее на страните и на по-младите й племеннички.
— Племеннички? Значи има племеннички? Ангелът, който видях може да е дъщеря, сестра, племенница — никога леля.
— Тихо, Джордж, тихо. Приказките отново ти покачват пулса. Трябва да си спокоен и да се приготвиш да срещнеш собствената си сестра, която трябва да е тук след час.
— Какво! Изабела? Кой я повика?
— Майорът.
— Добрият Дънуди! — промърмори изтощеният младеж и отново потъна във възглавницата, а нареждането на доктора го задължи да мълчи.
Дори и капитан Лоутън бе посрещнат от всички членове на семейството с многобройни, вежливи въпроси относно състоянието на здравето му, а за удобството на полковник Уелмър се грижеше невидим дух. Сара бе притеснена, защото бе влизала в стаята му и знаеше къде се намира всяка чаша, със собствените си ръце бе осигурила съдържанието на всяка купа на масата му.
По времето на нашия разказ народът бе разделен и Сара считаше, че е повече от нейно задължение да поддържа институциите на страната, която тя все още считаше за земя на дедите си. Но имаше и по-силни причини за негласните и предпочитания към англичанина. Неговият образ пръв бе изпълнил младото й въображение и притежаваше много от привлекателните черти, които могат да оковат женското сърце. Наистина, липсваха му личните качества на Пейтън Дънуди, но това, за което се представяше, далеч не бе за пренебрегване. Цялата сутрин Сара ходеше из къщата и често отправяше изпълнени с копнеж погледи към вратата на Уелмър, искаше й се да разбере как е той, но се срамуваше да попита. Осъзнаването на този интерес държа устата й заключена, докато Франсис, с искреността на невинността, не попита доктор Ситгрейвз.
— Полковник Уелмър — отговори той мрачно — е състояние, което наричам „свободна воля“. Той е болен, или не е болен — както му харесва. Неговото състояние, млада госпожице, е извън моите способности да лекувам. Според мен, най-добрият лек за него, може да му осигури сър Хенри Клинтън, макар че майор Дънуди е направил връзката с този лечител доста трудна.
Франсис се усмихна, но извърна лице, а Сара излезе от стаята с величествената походка на една обидена Юнона. Нейната собствена стая, обаче, можеше да и осигури малка утеха и когато минаваше по дългия коридор свързващ всички стаи, тя видя, че вратата на Сингълтън е отворена. Раненият младеж изглежда спеше и при него нямаше никой. Тя се осмели да влезе тихо и да подреди масата и закуската оставена за пациента, почти без да съзнава какво прави, а може би мечтаеше да върши тези дребни женски задължения за друг. Естественият и цвят бе подсилен от намека на хирурга, а и блясъкът в очите и никак не бе намалял. Приближаващите стъпки на Ситгрейвз я накараха бързо да слезе долу по другото стълбище и да отиде при сестра си. Двете потърсиха свежия въздух на верандата и докато се разхождаха ръка за ръка, проведоха следния разговор: