— Полковник Уелмър, моля за извинение. Майор Дънуди дължи лоялност към конфедерацията на американските щати и където я дължи, там й я дава. Такъв човек не е бунтовник. Надявам се да го повишат както защото заслужава, така и защото аз съм след него в командването. Не знам какво наричате нещастие, освен ако не смятате за такова срещата с нашата конница.
— Няма да спорим за думи — каза полковникът надменно. — Говоря както налага дългът към моят суверен. Вие не наричате ли нещастие за войската загубата на командващия?
— Може и да бъде нещастие — каза Лоутън натъртено.
— Мис Пейтън, ще ни предложите ли тост — каза домакинът, който искаше да спре този разговор.
Дамата кимна с достойнство и когато каза: — Генерал Монтроуз — изчезналата руменина започна да се прокрадва нагоре по страните й.
— Няма по-двусмислена дума от думата нещастие — каза хирургът, без да обръща внимание на маневрите на домакина. — Някои смятат за нещастие едно нещо, други — точно обратното. Нещастието поражда нещастие. И животът е нещастие, защото може да бъде начин за удължаване на нещастието, смъртта е нещастие, защото съкращава удоволствието от живота.
— Нещастие е, че в нашата артелна няма вино като това — прекъсна го кавалеристът.
— Предложете ни тост с него, сър, защото изглежда допада на вашия вкус — каза Мистър Уортън.
— Бърз мир, или по-бърза война.
— Приемам тоста пи, капитан Лоутън, въпреки че не приемам начина ви на действие — каза хирургът. — Според скромното ми мнение, кавалерията трябва да бъде отзад и само да подсигурява победата, а не да я спечелва. Може да се каже, че това е нейната естествена задача, ако думата може да се използва за нещо толкова изкуствено, защото цялата история показва, че кавалерията е постигала най-много, когато е била пазена в резерва.
Тази лекция, произнесена с достатъчно поучителен тон бе за мис Пейтън знак, който тя не пренебрегна. Тя стана и излезе, следвана от по-младите дами.
Почти веднага след това се извиниха мистър Уортън и синът му, като казаха, че трябва да излязат във връзка със смъртта на съседа им.
Напускането на дамите бе сигнал за появяването на пурата на хирурга, която бе закрепена в устата му по някакъв известен на него начин, така че не пречеше на говоренето му:
— Ако нещо може да услади пленничеството и раните, то това е щастието да страдаш в компанията на дамите, които току що ни напуснаха — галантно забеляза полковникът, който седна на мястото си, след като затвори вратата.
— Съчувствието и добротата се отразяват на човешкия организъм — отвърна хирургът и изтърси сръчно пепелта от пурата си с връхчето на малкия си пръст. — Между моралните и физическите чувства има близка връзка, но въпреки това, за да се върне един човек към нормите на здравето, нарушени от болест или инцидент, само общото съчувствие не е достатъчно. В такива случаи, светлината на… — погледът му случайно се спря на драгуна и той спря. Дръпна два-три пъти нервно от пурата и започна да довършва изречението си:
— В такива случаи, познанието, произтичащо от светлината на…
— Та какво щяхте да кажете, сър? — попита полковник Уелмър като отпи от чашата си.
— По същество моята забележка беше, че налагане с хляб не може да намести счупена ръка — продължи Ситгрейвз като се обърна с гръб към Лоутън.
— Толкова по-зле, — каза капитанът — защото след яденето, това е най-невинният начин да се използват хранителните продукти.
— Към вас, полковник Уелмър, бих могъл да се обърна като към образован човек. — Полковникът се поклони. — Трябва да сте забелязал ужасното объркване сред войските ви, причинено от конниците командвани от този джентълмен. — Полковникът отново стана мрачен. — Как, когато ударите ги застигаха, животът отлиташе от тях, без никаква надежда за възстановяване чрез науката, как се появяват зеещи рани, които са истинско предизвикателство и за най-опитния хирург. И сега, сър, с радост ви моля да кажете, нямаше ли вашата част да бъде също така разгромена, ако хората бяха загубили да речем, дясната си ръка, а не главата си?
— Радостта на молбата ви е малко прибързана, сър — каза Уелмър.
— Едно такова безразсъдство на бойното поле допринася ли и с малко за каузата на свободата? — продължи хирургът без да изоставя любимата си тема.
— Все още не знам как е възможно каузата на свободата, да се защитава от когото и да било на служба в бунтовническата армия — отговори полковникът.