Диалогът, който описахме установи пълно примирие между хирурга и приятеля му, и след като последният се отби при Сингълтън, двамата се сбогуваха с дамите и се качиха на конете. Единият отиваше при ранените в лагера, а другият — да се присъедини към частта си. На портата, обаче, те бяха спрени от събитие, за което ще разкажем в следващата глава.
XIV ГЛАВА
Не виждам веч’ косите бели
покрай главата гола оредели,
не виждам погледа смирен в молитва
ни вярата коя даряваше го с сили.
Но той блажен е, не скърбя за него,
мъдрец, добър човек, доволен да е беден.
Вече споменахме, че според американските обичаи, мъртъвците остават с близките си само за кратко време, а опасността бе накарала амбулантния търговец да съкрати дори и него. Сред объркването и вълненията на описаните събития смъртта на стария Бърч остана незабелязана, но все пак за ритуалите на погребението се събраха достатъчен брой съседи. Именно тази процесия накара драгуна и лекаря да спрат. Четирима души носеха тялото, поставено на обикновена носилка и имаше още четирима, готови да ги сменят. Харви Бърч вървеше до ковчега, а до него крачеше Кейти Хейнс с най-решително изражение на печал. Мистър Уортън и английският капитан бяха непосредствено до опечалените, а най-отзад бяха двама трима стари хора с няколко деца. Капитан Лоутън седеше на седлото без да продума и когато процесията се изравни с него, Харви Бърч за първи път вдигна поглед от земята и видя врага, от който толкова много се боеше така близо до него. Първият му импулс бе да побегне, но след това впи очи в ковчега на баща си, овладя се и премина пред Лоутън с твърди крачки, но с разтуптяно сърце. Драгунът бавно свали шапката си и остана така, докато покрай него минаха мистър Уортън и синът му, а след това заедно с лекаря се присъедини мълчаливо към процесията.
Цезар се появи на вратата на кухнята и със сериозен вид също тръгна с останалите, макар и смирен и на голямо разстояние зад конниците. Старият негър бе поставил малко над лакътя си бяла кърпа, тъй като откакто бе напуснал града, сега за първи път му се отдаваше възможност да се покаже в траур. Той много уважаваше приличието и появяването му по този начин бе в немалка степен подтикнато от черния му събрат от Джорджия, на когото искаше да покаже порядъчно нюйоркско погребение. Ентусиазмът му бе приета много добре и при завръщането му предизвика само една лекция за уместността на нещата от страна на мис Пейтън. Това, че е отишъл бе прието добре, но кърпата бе сметната за излишно церемониалничене, тъй като ставаше дума за човек, който през целия си живот е работил черна работа.
Гробището бе едно оградено с камъни място в земите на мистър Уортън, което той бе отделил за тази цел преди няколко години. Но там нямаше да бъде погребан никой от неговото семейство. Докато черквата „Св. Троица“ в Ню Йорк не бе изпепелена при превземането на града от англичаните, на стената и можеше да се види плоча с позлатен надпис, съобщаващ за добродетелите на предните му, а под една мраморна плоча вътре аристократично почиваха и костите им. Капитан Лоутън понечи да последва процесията, когато тя се отклони от пътя за да влезе в гробището, но спътникът му с жест му припомни, че не поема по правилния път.
— От различните начини, приети от хората за отърваване от тленните останки, кой предпочитате, капитан Лоутън? — попита хирургът след като се отделиха от малката процесия. — В някои страни тялото се оставя да бъде разкъсано от дивите зверове, в други се окачва във въздуха, за да се разсее веществото му и да се разложи, някъде се изгаря на погребални клади и най-накрая, някъде се заравя в земята. Всеки народ си има свой обичай. Вие на кого давате предпочитанията си?
— Все ми е едно, — каза драгунът, като проследяваше с поглед процесията — макар че ако се погребат мъртвите бързо полетата са най-чисти. Ти кой предпочиташ?
— Последният. Така, както правим ние, защото при другите три се премахва възможността за дисекции. При нашия начин, ковчегът си лежи необезпокояван, а останките могат да служат за целите на науката. Но, капитан Лоутън, сега имам значително по-малко възможности от такова естество, отколкото смятах, че ще имам преди да вляза в армията.
— И колко такива удоволствия имаш на година? — попита капитанът и отдели погледа си от гробището.
— Около дузина, честна дума. Най-добрите са когато ескадронът действа самостоятелно, защото когато сме с главната армия има толкова много момченца, на които трябва да се угажда, че не мога да си намеря добри обекти. Тези младежи са истински прахосници и са ненаситни като лешояди.