— Законът на неутралната територия, е законът на по-силния. Но езикът ти не е по-дълъг от моя щик, така че не ги карай да се срещат, ще съжаляваш.
В сянката на вратата стоеше един човек, който сякаш се страхуваше да се смеси с групата на скинърите, но светлината от няколко предмета хвърлени в огъня позволи на Харви да види лицето му. Беше купувачът на къщата му. От време на време той си прошепваше нещо с най-близкия до него мародер, което накара търговеца да мисли, че е станал жертва на клопка, в която този мошеник е участвал. Но бе твърде късно да съжалява. Той тръгна с групата с твърда и горда крачка, сякаш отиваше към славата, а не към бесилото си. Когато минаваха през двора, водачът на мародерите се спъна в купчина дърва, падна и се нарани. Ядосан, той се изправи, изпълвайки тишината с ругатни.
— Проклети да са тези пънове! Не можем да ходим в тази тъмнина. Я хвърли тая главня в оная купчина коноп да осветиш пътя.
— Стой! — изрева спекулантът. — Ще запалиш къщата!
— Ще се вижда по-надалеч. — Той хвърли главнята в купчината подпалки и след миг къщата бе в пламъци. — Хайде да вървим докато се вижда пътя.
— Злодей! — изкрещя новият собственик отчаян. — Това ли ти е приятелството? Това ли ми е наградата, че забавих търговеца?
— Ако ще ни забавляваш с обиди по-добре излез от светлината, защото се виждаш много добре и не може да не те улучим! — извика водачът на бандата. В следващия миг изпълни заканата си, но за щастие не уцели ужасения прекупвач и не по-малко ужасената стара мома, която отново се намери доведена от относително богатство до пълна бедност. Благоразумието продиктува на двойката да се оттегли бързо, а на следната сутрин, единственото нещо останало от къщата на Харви Бърч бе големият комин, за който вече споменахме.
XV ГЛАВА
Щом човек ревнува,
едно перце, един мехур сапунен
за него са свидетелства по-тежки
от буквата евангелска.
Времето, което след бурята се бе задържало меко и слънчево сега отново се промени рязко, както е характерно за американския климат. С наближаването на вечерта от планините нахлу леден въздух и снежните вихрушки ясно подсказваха, че вече е ноември — месец, в който може да има както летни горещини, така и зимен студ. Франсис наблюдаваше бавното движение на погребалната процесия с тъга, която бе твърде дълбока, за да е предизвикана от гледката. Нещо в тъжната картина бе в унисон със собствените и чувства. Тя видя как дърветата се огъват от вятъра, който вилнееше в долината и разклащаше дори постройките. Гората, чиито пъстри цветове само допреди малко блестяха на слънцето, бързо губеше красотата си, тъй като поривите късаха листата от клоните и ги въртяха безразборно във вихрушките си. По височините се виждаха няколко драгуни — южняци, охраняващи проходите към лагера на ескадрона да притягат шинелите си приведени над седлата, изправени срещу пронизващия въздух преминал наскоро над големите сладководни езера.
Франсис видя как къщата на починалия бавно изчезва от погледа с настъпването на мрака и това увеличаваше вледеняващата печал на гледката. Капитан Сингълтън спеше под наблюдението на ординареца си, а сестра му бе убедена да се прибере в стаята си и да приеме почивката, от която пътуването предната вечер я бе лишило. Стаята на мис Сингълтън бе свързана със стаята, в която бяха сестрите с допълнителна врата, която сега бе открехната и Франсис се приближи до нея с доброто намерение да види дали гостенката си почива, но бе силно изненадана, когато видя, че не само не спи, но и няма изгледи да го направи. Черните кичури, които по време на обяда бяха прибрани на върха на главата й, сега падаха свободно над раменете и гърдите й, като й придаваха нещо диво. Маслиненочерните й очи, които остро се открояваха на снежната белота на лицето и, бяха приковани към една снимка, която тя държеше в ръцете си. Дъхът на Франсис спря, когато едно движение на Изабела и позволи да види, че снимката беше на мъж в добре познатата униформа на южняшката конница и инстинктивно сложи ръка на сърцето си, за да успокои туптенето му, когато и се стори че познава чертите, които бяха толкова дълбоко вписани във въображението й. Тя почувства, че върши нещо неприлично, но емоциите й бяха твърде силни, за да може да заговори. Тя се върна назад и седна на стол, от който все още можеше да вижда непознатата, от чието лице тя не можеше да отдели очите си. Изабела бе твърде погълната от това, което правеше, за да забележи треперещата фигура на свидетелката на действията си и притисна снимката до устните си по начин, който говореше за най-дълбока страст. Изражението на лицето на гостенката бе толкова непостоянно и промените бяха толкова бързи, че Франсис едва успя да разбере чувствата й, преди те да бъдат заменени от други — също така силни и привлекателни. Преобладаваха възхищението и тъгата, и второто личеше от големите капки, които падаха от очите й върху снимката, и които се стичаха по страните й на такива интервали, които говореха, че мъката и е твърде голяма, за да бъде изразена по обикновен начин. Всяко нейно движение бе белязано с характерната за пея пламенност и всяко чувство изпълваше докрай сърцето и. Гневът на вятъра вън, докато свистеше около ъглите на къщата, бе в хармония с чувствата и тя отиде до прозореца на стаята. Сега Франсис не можеше да я вижда и тъкмо щеше да стане и да се приближи до нея, когато една вълнуваща мелодия я прикова на мястото й. В пея имаше нещо диво и необуздано, и макар че гласът не бе силен, песента надминаваше всичко, което Франсис някога бе чувала. Тя остана неподвижна и се мъчеше да подтисне собственото си дишане, докато слушаше: