Франсис се заслуша с цялата си душа в тихата песен и думите й, свързани със събитията през този и предишния ден, събудиха у нея безпокойство, каквото досега не бе изпитвала. Изабела се отдели от прозореца, когато края на песента прозвуча в ушите на възхитената й слушателка, и за първи път погледът й се спря на бледото лице на натрапничката. Лицата и на двете пламнаха и сините очи на Франсис срещнаха черните на гостенката, и за миг, а после и двете сведоха поглед надолу. Те се приближиха и хванаха ръцете си, преди да се осмелят да се погледнат отново.
— Мис Уортън, сигурно внезапната промяна във времето и положението на брат ми са причина за тъгата ми — каза Изабела с тих и равен глас.
— Смятат, че няма защо да се безпокоим за брат ви — отговори Франсис със същото смущение. — Ако го бяхте видяла, когато го доведе майор Дънуди…
Франсис спря с чувство за срам, за който не можеше да даде обяснение, и когато вдигна поглед, тя видя, че Изабела внимателно изучава лицето й и кръвта отново се изкачи в слепоочията й.
— Говорехте за майор Дънуди — каза Изабела тихо.
— Беше с капитан Сингълтън.
— Познавате ли го? Виждате ли го често?
Франсис още веднъж се осмели да погледне Изабела и отново срещна пронизващия й поглед, който сякаш се опитваше да проникне в най-съкровеното кътче на сърцето й.
— Говорете, познавате ли го?
— Той е мой роднина — отговори Франсис, ужасена от рязкостта й.
— Роднина! — повтори мис Сингълтън. — До каква степен? Говорете! Умолявам ви!
— Родителите ни са братовчеди — отговори едва чуто Франсис.
— И той ще стане ваш съпруг? — каза гостенката импулсивно.
Франсис бе шокирана и гордостта й се събуди от това пряко нападение над чувствата. Тя погледна Изабела с възмущение, но когато видя бледите й страни, и треперещата горна устна, то се изпари.
— Вярно е! Предположението ми е вярно! Кажете ми! Заклевам ви! От милост към чувствата ми! Обичате ли Дънуди? — в гласа и имаше нещо умоляващо, което обезоръжи Франсис и единственото, което тя успя да направи, бе да закрие с ръце горящото си лице и да се отпусне на един стол, за да скрие объркването си.
Изабела се заразхожда из стаята, докато укроти силата на собствените си чувства, след което се приближи до Франсис и опитвайки се да скрие срама изписан по лицето си, тя заговори с явно усилие да се владее:
— Извинете ме, мис Уортън, ако неспособността да овладея чувствата си ме е накарала да изляза от рамките на приличието. Мотивът за това… жестоката причина… — тя се поколеба. Франсис изправи глава и погледите им се срещнаха още веднъж, след това двете момичета се спуснаха в прегръдките си и допряха горящите си страни. Така останаха дълго — пламенни и искрени — без да кажат дума. После Франсис се прибра в стаята си все така мълчаливо.