През това време във всекидневната се развиваха много важни събития. Разчистването на останките от описания обяд бе нещо, което изисква немалко усилия и пресметливост. Независимо, че ординарецът на капитан Лоутън бе прибрал някои от по-дребните птици и дори помощникът на доктор Ситгрейвз бе преценил, че оставането му за дълго в такива благоприятни условия не е много сигурно, бяха останали толкова неизконсумирани неща, че благоразумната мис Пейтън не знаеше какво да прави с тях. Ето защо, Цезар и съпругата му проведоха дълъг и поверителен разговор по този важен въпрос и в резултат на това полковник Уелмър бе оставен на грижите на Сара Уортън. След като всички обичайни теми за разговор бяха изчерпани, полковникът, с немалко от неудобството, произтичащо от осъзнатата грешка, засегна събитията от предишния ден:
— Ние не мислехме, мис Уортън, че този Дънуди, когото видях за първи път в къщата ви на Куийн стрийт, ще се окаже такъв добър войник, какъвто се показа — полковник Уелмър се помъчи с усмивка да прикрие разочарованието си.
— Добър е наистина, като вземем под внимание какъв противник успя да победи. Наистина голямо нещастие е, че с вас се случи този инцидент, иначе без съмнение кралската армия щеше да победи както винаги.
— Въпреки всичко, удоволствието от пребиваването ми тук заради този инцидент, е повече от достатъчна компенсация за унижения дух и раните ми — добави полковникът с особено мек глас.
— Надявам се последните да не са сериозни — каза Сара и се наведе, за да скрие смущението си, под претекст, че къса със зъби един конец от ръкоделието си.
— Наистина, те не са нищо в сравнение с първото. Ах, мис Уортън, в такива моменти човек оценява напълно съчувствието и приятелството.
Само тези, които не са преживявали това, не могат лесно да си представят, колко далеч една жена с горещо сърце може да стигне в любовта за половин час, особено когато има пред разположение към този душевен смут. Когато разговорът засегна приятелството и съчувствието, той се стори на Сара твърде интересен, за да се осмели да повери на гласа си някакъв отговор. Тя обърна лице към полковника и видя в очите му възхищение, което бе много по-красноречиво и по-успокоително, отколкото каквито и да било думи.
Този тет-а-тет продължи около час и въпреки че джентълменът не изрече нищо, което една опитна дама би нарекла „определено“, той каза хиляди неща, които толкова забавляваха събеседничката му, че тя се прибра в стаята си със сърце по-леко от когато и да било след арестуването на брат и от американците.
XVI ГЛАВА
Какво се там каните?
Дзън, дзън, дзън!
Да чукнем стаканите!
Дзън!
Войникът е мъж
и живее веднъж
Наздраве, животът е сън!
Както вече споменахме, мястото на което лагеруваха драгуните, бе предпочитано от командира им. Няколкото порутени постройки се намираха на кръстопът и затова бяха заслужили името Фор Корнърс42. Както обикновено, най-внушителната от тези постройки бе известна, според езика на онова време, като „къща за подслон на хора и животни“. На една груба дъска, окачена на стълб с вид на бесилка, на който някога е бил окачен старият надпис, сега с червен тебешир бе изписано: „Елизабет Фланаган. Хотел“ — изблик на остроумие у някой войник-шегаджия, останал без работа. Дамата, чието име бе издигнато в такава неочаквана длъжност, обикновено снабдяваше войниците с дреболии, переше ги и, да използваме думите на Кейти Хейнс, отвреме навреме бе „доктор във фуста“. Самата тя бе вдовица на убит по вроме на службата си войник, който както нея бе родом от далечен остров и бе дошъл да търси щастието си в колониите. Тя непрекъснато се движеше след войниците — рядко се случваше някоя част да се спре на едно място за два дни и тя да не се появи с количката си, натоварена с неща, които правеха присъствието й добре дошло. С бързина, която изглеждаше почти свръхестествена, Бети заемаше позиция и се захващаше за работата си. Понякога за магазин служеше количката, понякога и правеха навес от каквито материали се намерят подръка, но сега тя бе заела една необитавана постройка и като бе запушила счупените прозорци с мръсни войнишки панталони и полуизсъхнало бельо, за да прогони студа, който ставаше все по-остър, тя бе оформила, както самата се изразяваше „най-елегантна квартира“. Бойниците бяха разквартирувани по околните плевни, а офицерите бяха настанени в „Хотел Фланаган“, както на шега наричаха щабквартирата си. Бети бе добре известна на всеки войник от ескадрона и можеше да се обърне към всеки с малкото му име или с прякора му, в зависимост от предпочитанията й в момента и, въпреки че бе напълно непоносима за тези, които не са имали възможност да опознаят добродетелите й, тя бе всеобща любимка на войниците. Недостатъците й бяха, най-напред, известна привързаност към алкохола, после, невероятната й нечистотия и, накрая, пълно презрение към приличията на езика. Нейни добродетели бяха безкрайната й любов към новото отечество, безкомпромисната честност в отношенията й с войниците и добрата й душа. Освен това, тя бе изобретила напитка, която за днешните патриоти, които поемат пътя между търговската и политическата столица на тази голяма страна е известна като „коктейл“. Обстоятелствата и образованието бяха направили Елизабет Фланаган особено добре квалифицирана за това подобряване на напитките — тя бе отрасла с главната съставка на питието, а от клиентите си от Вирджиния бе научила как да използва джоджена, за да приготвя както сироп, така и въпросното питие. Такава бе господарката на къщата, която въпреки ледените пориви на северния вятър, показа цъфтящото си лице през вратата, за да посрещне своя любимец, капитан Лоутън и спътника му, нейния наставник по медицинските въпроси.