— Кълна се в повишението си, драга Елизабет, че теб намираме точно навреме! — извика той и скочи от седлото. — Тези злокобни ветрове от Канада ми пронизаха кокалите до болка, но пламенното ти лице ме развеселява като коледна камина.
— Ах, капитан Джак, както винаги пълен с комплименти — отговори тя и пое юздата на коня му — ама бързай, за да не пукнеш, драги, тук е открито, а вътре ще си стоплиш и душата и кокалите.
— Пак си запушвала пролуките с контрибуции, виждам. И това ще сгрее тялото, но днес пих от една бутилка от кристално стъкло и със сребърна подложка, та не мисля, че уискито ти ще ми е сладко поне още месец-два.
— Ако мислиш за злато и сребро, ня’ам много. Е, имам малко книжни пари — каза Бети шеговито. — Но вътре има нещо дет’ си струва да са тури и в диамантен съд.
— Какво ли иска да каже, Арчибалд? Изглежда има предвид повече отколкото казва.
— Това сигурно е отклонение в разсъдъка, причинено от честата употреба на опиващи течности — отбеляза хирургът, като прехвърли левия си крак над седлото и се хлъзна долу от дясната страна на коня.
— Бижу доктор, чакам го от таз страна, а той слиза от другата. Цял ескадрон слиза от таз страна, само той наопаки — каза Бети и смигна на капитана. — Но пък като те нямаше, болните добре си похапваха.
— Варварска глупост! — извика ужасеният лекар. — Да храни болните, страдащи от треска с тежка храна! Жено, жено, ти би ликвидирала и усилията на Хипократ!
— Дрън, дрън — каза Бети невъзмутимо — к’во те тревожи малко уиски? Едип галон на десетина души, дадох им да спят добре, аха, като капки за сън.
Лоутън и лекарят влязоха вътре и още от пръв поглед разбраха, какво е имала предвид Бети. В средата на най-голямото помещение, „бара“, бе опъната маса от дъски, взети от една барака. Върху нея имаше няколко глинени съда. От кухнята се носеше миризма на готвено, но главната атракция се намираше в една дамаджана с добри размери, която Бети бе поставила нависоко, като предмет, който заслужава най-голямо внимание. Лоутън скоро научи, че е пълна догоре с истински кехлибарен сок от грозде, изпратен от Локъст като подарък за капитан Дънуди от приятеля му в кралската армия капитан Уортън.
— И наистина е кралски подарък — каза лейтенантът, който даде обяснението. — Майорът ни дава угощение в чест на победа и главните разноски се поемат от врага. Проклятие! Мисля си, че като започнем с такава течност, после можем да нападнем и щаба на сър Хенри, и да пленим и него самия.
Капитанът на драгуните нямаше нищо против да завърши толкова приятно деня, който бе започнат толкова добре. Скоро другарите му го наобиколиха и го заразпитваха за патилата му, а докторът отиде с разтуптяно сърце да погледне ранените. В камините на къщата горяха огромни огньове, които правеха свещите излишни, поради обилната светлина, която излъчваха. Всички вътре бяха млади хора и изпитани войни. На брой бяха повече от дузина и в държането, и в думите им имаше странна смесица от грубостта на военния и галантността на джентълмена. Бяха облечени спретнато, но скромно, и вечна тема за разговорите им беше качеството и състоянието на конете им. Някои от тях се опитваха да спят на пейките покрай стените, други обикаляха из стаите, а трети усилено обсъждаха въпроси, свързани с нещата от живота им. Отвреме на време, когато някой отвореше вратата на кухнята, цвърченето на тиганите и ароматната миризма караха всичко останало да замре — дори спящите надигаха глава, за да проверят докъде е стигнала подготовката. През цялото това време Дънуди бе настрана, гледаше втренчено огъня и бе потънал в мисли, които никой от офицерите не смееше да смути. Бе попитал доктора за състоянието на Сингълтън, и тогава се бе възцарила дълбока тишина, но когато отново си седна на мястото пак се възвърна обикновената непринуденост и свобода.