Подреждането на масата не бе голяма грижа за мисис Фланаган и Цезар би бил скандализиран от небрежността, с която се струпваха различни чинии с еднакво съдържание пред толкова много джентълмени с положение. При заемането местата на масата се спазваше строго старшинството, защото независимо от свободното държане в ескадрона, военният етикет се спазваше винаги строго, почти като религиозен ритуал. Повечето от гостите бяха постили твърде дълго, за да ограничават апетита си, но не така бе с капитан Лоутън. Той изпитваше необяснимо отвращение от гостбите на Бети и не можа да се въздържи от няколко забележки за състоянието на ножовете и нечистия вид на чиниите. Добрата душа и личната привързаност на Бети я накараха да се въздържи от отговор за известно време, докато Лоутън, след като се осмели да сложи в устата си късче черно месо, попита с глас на разглезено дете:
— Какво ли ще е било това животно, като е било живо, мис Фланаган?
— А, старата крава, капитане — отговори тя разгорещено, отчасти поради оплакванията на нейния любимец и отчасти поради тъга заради загубата.
— Какво?! — изрева драгунът който не успя да преглътне хапката си — старата Джени!
— По дяволите! — извика друг и остави ножа и вилицата си — тази, дето бе с нас при битката за Джърси?
— Същата, — отговори стопанката на хотела с тъжен вид — мило добиче, и можеше да кара само на въздух, при нужда. Много е ужасно да изядеш такъв стар приятел.
— И само това ли остана от нея? — попита Лоутън и посочи с ножа си останките на масата.
— Не капитане, — каза Бети въодушевено — продадох половината на войската. Ма хич не им казах, какъв стар приятел са си купили. Да не им развалям яденето.
— По дяволите — извика капитанът с престорен гняв. — Момчетата ми ще изтънеят като бръшлян на такава диета. Ще се боят от англичаните като вирджински негър от надзирателя си.
— Е, — каза лейтенант Мейсън като остави приборите си с нещо като отчаяние — в зъбите ми има повече съчувствие, отколкото в сърцата на много хора. Те абсолютно отказват да оставят каквато и да било следа върху старата приятелка.
— Опитайте по капка от подаръка — каза успокоително Бети, като наля голяма купа с вино и отпи от нея като дегустатор — Бога ми, това си е кат чиста водица в края на краищата.
След като веднъж ледът бе счупен, поднесоха на Дънуди една чаша вино и той, след като се поклони на присъстващите, я изпразни сред дълбока тишина. Първите няколко чаши бяха изпити с голяма тържественост и се вдигнаха най-различни патриотични тостове и сантименти. Но скоро виното изпълни обичайната си задача и още преди да сменят втория часови пред вратата, всички спомени за вечерята и техните грижи се загубиха във веселбата. Доктор Ситгрейвз не дойде навреме, за да сподели Джени с останалите, но успя да получи голяма част от подаръка на капитан Уортън.
— Песен, песен, капитан Лоутън! — извикаха двама-трима в един глас, когато забелязаха някои пропуски в поведението му сред приятелите. — Тишина, капитан Лоутън ще пее!
— Господа — отговори той с очи плувнали от изпитите чаши, макар че главата му бе здрава като стълб. — Не съм кой знае какво славейче, но след като вие желаете това от мен, съгласен съм.
— Джак, спомни си мелодията, която те учих, а ето имам и думите в джоба си.
— Почакай, почакай, драги ми докторе — каза драгунът и с решителност напълни чашата си. — Никога няма да се справя с тези трудни имена, предпочитам да опитам нещо друго.