Шпионинът

— Тишина! За песента на капитан Лоутън! — изреваха няколко гърла. Когато капитанът започна с хубав, плътен глас да пее следните думи с една популярна мелодия, няколко от другарите му се включиха за да пригласят на припева с такава енергия, че старата постройка се разклати:

Пълнете чаши момчета веселяци Да живеем дорде можем. Със изгрева утре радостта може да свърши, че кратък животът е хей. И тоз кой безстрашно врага си посреща животът му хич се не знай.

Стара майко Фланаган напълни още по стакан ти знаеш да пълниш ний знаем да пием добра Бети Фланаган.

Ако те е страх за живота ако ти е мил хомота зарежи я честта хей така. И страхливец си знай и почивай безкрай защото опасности дебнат ни нас, и безстрашни летим ний докрай.

Стара майко Фланаган…

Когато враг чужди в земите ни дойде и годеници, съпруги зоват, за свобода ще се бием до сетните сили и ще паднем във боя суров. Тоз дом от съдбата дарен ни, ще бъде наш, или опей ни.

Стара майко Фланаган…

При всяко споменаване на името и от обединените гласове на хора, Бети Фланаган неизменно изпълняваше заръката в песента съвсем буквално, за голямо удоволствие на певците и на нея самата. Тя се бе осигурила с напитка по-подходяща за вкусовете, с които устата и бе привикнала, отколкото безвкусния подарък на капитан Уортън, и по такъв начин успяваше с умение да върви в крак с веселието на гостите. Капитан Лоутън получи овации от всички с изключение на лекаря, който още при първия припев стана и се заразхожда из стаята с класическо възмущение. Когато след време аплодисментите заглъхнаха, докторът се обърна към музиканта и възкликна:

— Капитан Лоутън, чудя се как е възможно един джентълмен и смел офицер да не може в тези трудни времена да намери друга тема за музата си, освен това зверско реване на името на мръсната Бети Фланаган, която се мъкне след лагера ни. Според мен богинята на свободата би могла да бъде по-благородно вдъхновение, а страданията на страната ти — по-подходяща тема.

— Бре! — извика домакинята и тръгна към него заплашително. — Кой ми вика че съм мръсна я да видим? Мистър Шприц?

— Тишина — извика майор Дънуди не много високо, но веднага настъпи пълна тишина. — Жено, излез от стаята. Доктор Ситгрейвз, седнете на мястото си и не пречете на веселието.

— Карайте нататък, карайте — каза хирургът и зае възмутена поза. — Вярвам майор Дънуди, че съм запознат с нравилата на доброто държание, не са ми чужди и правилата на приятелството.

Бети се измъкна бързо, но с известно недоволство в собствените си владения, понеже не бе свикнала да оспорва заповедите на командващия.

— Майор Дънуди ще ни почете с една сантиментална песен — каза капитан Лоутън със самообладание, което той много добре знаеше как да си наложи.

Майорът се поколеба за миг и после с хубав глас изпя следното:

Обичат някои слънцето на юга където на живота, бесен кръговрата тече, но още по-мила е светлината унила на лунните меки лъчи.

Обичат някои на лалето красиво пищните, искрящи цветове, но по-щастлив е онзи на който, любовта с аромата на рози е сплела сладкия сватбен венец.

Гласът на Дънуди никога не губеше властта си пред подчинените му и аплодисментите, които последваха песента макар и да не бяха така буйни както след опита на Лоутън, бяха доста по-ласкателни.

— Ако вие, сър — каза докторът след като се присъедини към аплодисментите на останалите — само свържете класическите алюзии с деликатното си въображение, бихте станал доста добър любител поет.

— Този, който критикува — отговори Дънуди с усмивка — трябва да умее да показва. Призовавам доктор Ситгрейвз да ни покаже стила, който обожава.

— Докторът да пее, докторът да пее — прокънтя цялата стая. — Една класическа ода от доктора.

Той се поклони с примирение, глътна остатъка в чашата си и се прокашля няколко пъти, което много развесели няколко млади офицери в края на масата. Той започна с продран глас и без никаква мелодия: