— Злодей ли съм аз, Франсис, че ме посрещаш с такива думи? Мамил ли съм те някога? Кой се е намесил по този начин в чистото ти сърце?
— Защо майор Дънуди не почете с присъствието си дома на бъдещия си тъст? Забрави ли той, че там се намира негов ранен приятел и още един човек, дълбоко нещастен? Забравил ли е, че там се намира и евентуалната му съпруга? Или се бои да не срещне и още някой който може да се нарече така? О, Пейтън, Пейтън, колко съм се лъгала в теб! С доверчивостта си съм те смятала за образец на храброст, благородство, щедрост, вярност…
— Франсис, виждам как се заблуждаваш — извика Дънуди с пламнало лице. — Несправедлива си с мен! Кълна се в най-скъпото за мен, че си несправедлива.
— Не се кълнете майор Дънуди — каза тя с женска гордост. — Времето когато вярвах на клетви мина.
— Мис Уортън, желаете да ме накарате да се направя на глупак, да ме накарате сам да се презирам и със самоизтъкване да се опитам да се издигна в очите ви?
— Не си мислете, че това е толкова лесно, сър — каза Франсис и тръгна към къщата. — Разговаряме насаме за последен път. Но… възможно е баща ми да приветства роднината на майка ми.
— Не, мис Уортън, сега не мога да вляза в къщата му. Това ще е недостойно за мен. Ти ме отблъскваш отчаян. Отивам в тежък бой и може да не доживея да се върна. Ако съдбата се окаже сурова, моля те бъди поне справедлива към паметта ми, помни че и последният ми дъх ще е за твоето щастие.
— Когато каза това, единият му крак вече бе в стремето, но младата му любима го погледна така, че прониза душата му и той застина.
— Пейтън… майор Дънуди, можете ли някога да забравите святата кауза, за която се борите? Дългът пред Бога и пред страната ви, ви забранява да вършите каквото и да било необмислено. Тя има нужда от вас. Освен това… — тя не можа да продължи.
— Освен това, какво? — попита той, като скочи на земята до нея и протегна ръка за да хване нейната. Но Франсис вече се бе овладяла, отблъсна го студено и продължи към къщата.
— Това ли е нашата раздяла? — извика Дънуди отчаян. — Нима съм подлец, че се отнасяш с мен така жестоко? Ти никога не си ме обичала и сега искаш да скриеш собственото си непостоянство с обвинения, които не желаеш да обясниш!
Франсис спря и се обърна към него с толкова чист и изпълнен с чувства поглед, че, покрусен, Дънуди бе готов да коленичи пред нея и да иска прошка. Тя заговори още веднъж:
— Чуйте ме, майор Дънуди, за последен път. Когато за първи път научим собствените си недостатъци, това е много тежко, но факт е, че наскоро аз разбрах. Срещу теб нямам обвинения, нямам упреци, не и в мислите си, не съзнателно. Дори и да имах право да се боря за сърцето ти, аз не съм за теб. Не, слабо и боязливо момиче като мен не може да те Направи щастлив. Не Пейтън, ти си създаден за славни и велики дела, за смели и големи дела. Душата ти трябва да се съедини с някоя, подобна, някоя, която може да се издигне над слабостите на жените. За теб ще бъда тежест, която ти ще трябва да влачиш след себе си в прахта. Но ако се ожениш за друга, може да се издигнеш до върха на земната слава. Така че, оставям те на такава жена свободно, макар и не с радост и се моля, горещо се моля да бъдеш щастлив с такава жена…
— Мили Боже, ти не познаваш нито себе си, нито мен! Самата ми природа желае жена мила, нежна и постоянна като теб. Не се заблуждавай с празни желания да бъдеш щедра. Това само ме измъчва!
— Сбогом, майор Дънуди. — каза развълнувано тя и спря за миг да си поеме дъх. — Забрави, че си ме познавал някога. Помни нуждата на кървящата ни родина. И бъди щастлив.
— Щастлив… — повтори младият войник горчиво, като гледаше как леката й фигура преминава през портата и се скрива зад храстите. — Щастлив съм, наистина…
Той се метна на коня си и като заби шпори в корема му, скоро настигна ескадрона, който се придвижваше бавно по неравните пътища към бреговете на Хъдзън.
Колкото и болезнени да бяха чувствата на Дънуди при този неочакван край на разговора между тях, те не можеха да се сравнят с тези на момичето. С острото око на ревнивата любов Франсис бе успяла, да долови чувствата на Изабела Сингълтън към Дънуди. Самата тя деликатна и сдържана, и през ум не можеше да й мине, че тези чувства са нетърсени. Нейните чувства бяха пламенни и проявлението им безхитростно, бе привлякла погледа на младия войник отдавна, но Дънуди трябваше да прояви цялата си мъжка искреност и себеотдаване, за да спечели благосклонността й. След това, неговата власт пад нея бе трайна, цялостна и всеобхватна. Но необикновените събития през изминалите дни, промененото държание на любимия й, необичайното му безразличие към нея и най-вече романтичното боготворене на Изабела бяха събудили в сърцето й нови чувства. Освен страхът за почтеността на любимия й, появил се бе и вечния спътник на най-чистите чувства — неверието в собствените й достойнства. В миговете на решителност задачата да предаде любимия си на друга, която е по-достойна за него, изглеждаше лесна, но въображението винаги напразно се мъчи да измами сърцето. Дънуди едва бе заминал и нашата героиня почувства цялото нещастие на положението си. Ако той донякъде можеше да намери утеха в службата си, за Франсис бе по-трудно, защото единственият дълг който тя имаше, бе резултат на любовта и към нейния баща. Заминаването на сина му бе почти унищожило и малкото сили на мистър Уортън, и Дъщерите му трябваше да употребят цялата си нежност, за да гЪ убедят, че все още е в състояние да живее.