Само Ню Йорк и прилежащите територии не били обхванати от новото управление, а властта на краля, не отиваща по-далеч от опазването на авторитета му, можела да се поддържа чрез присъствието на войски. При това положение на нещата влиятелните лоялисти постъпвали според положението си и схващанията си. Много взели оръжието и с храбростта и усилията си се помъчили да осигурят правата на своя крал, така както ги разбирали, а и собствените си имоти, срещу последиците на закона за държавна измяна. Други напуснали страната в търсене на убежище срещу хаоса и опасностите на войната, надявайки се временно да намерят подслон в страната, която с любов наричали „у дома“. Трета група, по-предпазливите, останала по родните си места, за да наглежда благоразумно големите си богатства и може би, от привързаност към местата, където са прекарали младостта си. Мистър Уортън беше от последните. След като се подсигури срещу бъдещи непредвидени обстоятелства като вложи всичките си пари в британски ценни книжа, този джентълмен реши да остане там където се води борбата и да запази пълен неутралитет, така че да осигури безопасността на имението си независимо от това, кой ще победи. Той беше погълнат от образованието на дъщерите си, когато един негов роднина, заемащ висок пост в новата държава му каза, че да живее в лагера на британците не се отличава много в очите на сънародниците му от това да живее в самия Лондон. Мистър Уортън разбра, че при такова положение на нещата това би се сметнало за непростим грях и за да разреши проблема се премести да живее в провинцията. Имаше къща в Уестчестър и тъй като много години наред се оттегляше там от летните горещини, тя беше мебелирана и готова за живеене. По-голямата му дъщеря беше вече въведена в дамското общество, но Франсис, по-малката се нуждаеше от още година — две обучение, за да може да се появи с истински éclat18, или поне така смяташе мис Жанет Пейтън, по-млада сестра на починалата им майка, която беше напуснала бащиния си дом във Вирджиния и със себеотдаването и обичта, присъщи на пола й, се грижеше за осиротелите си племенници, а мистър Уортън смяташе, че мнението й трябва да се уважава. В съответствие със съвета й, той трябваше да подчини чувствата си на добруването на децата си.
Мистър Уортън се оттегли в Локъст със сърце, разбито от болката по останалите назад неща свързани с жена му, която той обожаваше, но се подчини на благоразумието, което силно призоваваше в полза на земните блага. В хубавата му градска къща междувременно живееха двете му дъщери и леля им. Полкът, в който служеше капитан Уортъп, беше част от постоянния градски гарнизон и присъствието на сина беше немалка утеха за бащата, непрестанно измъчван от мислите за липсващите му дъщери. Но капитанът беше млад и беше войник — преценките му за хората не винаги бяха от най-мъдрите, а и беше склонен да смята, че в червен мундир никога не може да се скрие безчестно сърце.
Къщата на мистър Уортън се превърна в моден салон за офицерите от кралската армия, така както и къщите на всички, които заслужаваха вниманието им. Последиците от тези връзки за малка част от посещаваните бяха щастливи, за други бяха разочарование, тъй като подклаждаха надежди, които никога нямаше да се сбъднат и за нещастие, за не малко те бяха унищожителни. Известното богатство на бащата и присъствието на брата премахваха всякакви опасения от този род у двете млади дами. Но не беше възможно да се приема несериозно цялото внимание и възхищение, с което обсипваха хубавата фигура и прекрасното лице на Сара Уортън. Поради климата в страната тя беше узряла рано и след обучението се беше превърнала в безспорната красавица на града. Никой не се наемаше да и оспори тази женска територия, освен разбира се, след известно време сестра й. На Франсис не й достигаха няколко месеца до вълшебната шестнадесетгодишна възраст и мисълта за конкуренция беше далеч от ума и на двете сестри. Наистина, освен разговорите с полковник Уелмър, за Сара най-голямо удоволствие беше да наблюдава напълващата красота на малката Хеба19, която играеше наоколо с цялата невинност на младостта, с пламенността и дяволитостта характерни за местния темперамент. Дали защото Франсис въобще не получаваше комплиментите, които получаваше сестра й, но дискусиите на политически теми, между военните контета, които често посещаваха дома им, се отразяваха на двете по съвсем различен начин. Тогава сред британските офицери беше на мода да се омаловажава противника и Сара приемаше всички празни излияния на ухажорите си за чиста монета. Първите политически мнения, които Франсис бе чула бяха придружени от подигравки към поведението на съотечествениците й. В началото тя им вярваше, но понякога идваха генерали, които за да оправдаят себе си, трябваше да казват истината за враговете си. Постепенно Франсис се изпълни със съмнения по отношение на твърденията за неспособността на съотечествениците си. Полковник Уелмър беше един от тези, които най-много се радваха, когато имат възможност да упражняват остроумието си върху нещастните американци и след време Франсис започна да слуша красноречието му с голямо подозрение, а понякога и с неприязън.
19
Униформата на офицерите от кралската армия. Хеба — древногръцка богиня на вечната младост. — Б. пр.