— Да, истината говориш. Ако и най-слабият ездач от хората ми бе тук с мен, щях да хвана този бандит или поне да го убия. Но, Арчибалд, никой не може да язди добре с такава стойка като Родоския колос. Трябва по-малко да разчиташ на стремената и повече на колената.
— С полагащото се уважение към вашата опитност капитан Лоутън, не смятам себе си за некомпетентен по въпросите на действието на мускулите, както в коляното, така и в другите части на тялото. И въпреки скромното си образование не сега научавам, че колкото по-широка е основата, толкова по-стабилна е постройката.
— Значи си готов да си опънеш краката, като шипове на осите на древна колесница и да заемеш сам място, колкото за десетима?
— За тези живели преди нас, трябва да се говори с уважение. Колкото и невежи да са били в науките, особено в хирургията, те са ни оставили много ценни съвети за нашето собствено усъвършенстване. Сър, аз не се съмнявам, че Гален е оперирал рани нанесени от шиповете, които споменавате, макар и в литературата да няма свидетелства за това. Тези шипове са нанасяли ужасни рани и не се съмнявам, затруднявали са много джентълмените от медицинската професия от онова време.
— Сигурно се е случвало човек да бъде разсечен на две части от тези шипове, за да се изпробва дали тези господа могат да ги съединят заедно.
— Какво!? Да се съединят две части от едно и също човешко тяло, срязано с остър предмет, за да продължи да живее?
— Да, отрязано на две и съединено, за да продължи да служи в армията — каза Лоутън.
— Това е невъзможно, напълно невъзможно! Напразно човек с уменията си би се опитвал да се противопостави на природата. Помислете сър, в такъв случай вие разрязвате артериите, нервите, вътрешностите, всички вени и сухожилия и най-главното последствие е, че…
— Достатъчно, доктор Ситгрейвз, казахте достатъчно за да убедите и доктор с противното мнение. Никога нищо няма да ме накара да ви се противопоставя по този въпрос.
— Убеден съм, че не може да бъде приятна една рана, която по природата си е нелечима.
— И аз мисля така — каза Лоутън сухо.
— Какво според вас е най-голямото удоволствие в живота? — попита лекарят неочаквано.
— За различните хора трябва да е различно.
— Съвсем не! — извика хирургът. — Това е да виждаш, да чувстваш как светлината на науката в сътрудничество с природата премахва развилнялата се болест. Веднъж нарочно счупих малкия си пръст, за да мога да наместя костите и да наблюдавам как оздравява. Разбира се, това бе само дребна работа, драги Джон, но все пак вълнението, предизвикано от наместването на костта, заедно с удоволствието да наблюдаваш човека, който прави това в единство с природата бе удоволствие, по-голямо от което никога не съм изпитвал. Ами ако беше някой от по-важните крайници — крак или ръка, колко ли още по-голямо щеше да бъде то?
— Или врата — каза войникът, но разговорът им бе прекъснат от пристигането им в къщата на мистър Уортън. Тъй като никой не излезе да ги посрещне, Лоутън направо влезе в гостната, където знаеше, че обикновено се приемат посетителите. Отваряйки вратата, той се спря изумен възхищавайки се на това, което видя вътре. Погледът му най-напред попадна на полковник Уелмър, който се бе наклонил към червящата се Сара Лоутън толкова унесено, че никой От двамата не чу влизането на капитана. Някои признаци, които набитото око на Лоутън веднага долови му разкриха тайната им и той се канеше да си отиде също така тихо, както бе и дошъл, когато приятелят му нахълта в стаята. Хирургът се приближи веднага до стола на полковник Уелмър и възкликна:
— Боже мой! Бърз и неравен пулс, зачервени бузи и горящи очи — силно изразени симптоми на треска, които трябва да се лекуват. — Докато говореше докторът, който като повечето военни лекари бе свикнал да лекува комплексно, извади един скалпел и по всичко личеше, че смята веднага да пристъпи към действие. Но полковник Уелмър, съвзел се от объркването и изненадата етапа надменно и каза:
— Сър, цветът ми се дължи на топлината в стаята, а и вече твърде много съм задължен на вашите умения, за да ви създавам повече грижи. Мис Уортън знае, че съм здрав и ви уверявам, че през живота си не съм се чувствал по-щастлив.
Последната част на изказването му колкото и да се хареса на Сара, не можеше да не я накара повторно да се изчерви и Ситгрейвз, който проследи погледа на пациента си не можеше да не забележи това.