— Дайте ми ръката си ако обичате, мадам — каза той и се приближи с поклон — Грижите и липсата на сън са се отразили на деликатният ви организъм и у вас има симптоми, които не бива да се пренебрегват.
— Извинете ме сър, — каза Сара, с женска гордост след като се съвзе. — Горещината наистина е голяма и аз ще се оттегля, и ще съобщя на мис Пейтън за пристигането ви.
Не бе трудно да се отговори на разсеяната простоватост на доктора, но се наложи да вдигне глава, за да отговори на Лоутън, който се поклони почти до ръката, с която бе отворил вратата за да излезе тя. Един поглед му стигаше — тя можеше да контролира стъпките си достатъчно, за да се оттегли с достойнство. Но веднага щом се освободи от наблюдаващите я погледи, тя се отпусна в един стол и се отдаде на смесеното си с удоволствие чувство за срам.
Малко жегнат от неподчинението на полковник Уелмър, доктор Ситгрейвз, който отново му бе предложил услугите си, и те отново бяха отблъснати се качи в стаята на младия Сингълтън, където вече се бе качил капитан Уортън.
XXI ГЛАВА
О, Хенри, щом ръката ми ти искаш
как мога аз да устоя?
Щом твое е сърцето ми, любими мои,
как мога да те спра?
Абсолвентът от Единбург намери, че пациентът му няма никакви симптоми на треска и че здравето му се възстановява бързо. С лице по-бледо отколкото в деня, когато бе пристигнала, ако това изобщо бе възможно Изабел, полагаше нежни грижи около леглото му, а и дамите от къщата, въпреки собствените си притеснения и объркани чувства, не бяха забравили задълженията на гостоприемството. Франсис чувстваше притегляне към гостенката си, което не можеше да обясни и чиято сила не можеше да контролира. Несъзнателно тя бе свързала във въображението си Дънуди и Изабела, и с романтичния плам на щедрия си ум чувстваше, че най-добре служи на бившия си любим, като се държи мило с тази, която той обича най-много. Изабела приемаше вниманието й с благодарност, но нито една от двете не споменаваше скрития източник на безпокойството им. Наблюдателността на мис Пейтън рядко проникваше пол тона, което се вижда с очи, и за нея положението на Хенри Уортън представляваше едно ужасно оправдание за вехнещите страни и пълни със сълзи очи на племенницата й. Сара изглеждаше по-малко загрижена от сестра си, но неопитната й леля псе пак можеше да си обясни причината. За добродетелните жени любовта е свято чувство, което дарява с ореол всичко до което се докосне. Въпреки, че мис Пейтън искрено се тревожеше за опасността надвиснала над племенника й, тя добре знаеше, че активните военни действия са неблагоприятни за любовта и случайно спечелените моменти не са за пренебрегване.
Изминаха няколко дни без живеещите в къщата или групата във Фор Корнърс да променят по някакъв начин ежедневието си. Първите поддържаха издръжливостта си с вярата в невинността на Хенри и силното упование на усилията на Дънуди в негова полза, а вторите нетърпеливо очакваха, сега вече всеки час, съобщението за конфликта и заповедта за заминаването си. Оказа се, че капитан Лоутън е очаквал напразно. Той получи писмо от майора, в което пишеше, че врагът, след като е научил за поражението на частта, към която е трябвало да се присъедини, се е оттеглил във Форт Вашингтон и е останал там пасивен, но застрашаващ непрекъснато с ответен удар, с който да отмъсти за позора си. Драгуните трябваше да увеличат бдителността си, а писмото завършваше с комплимент за честта, пламенността и несъмнената му храброст.
— Много ласкателно, майор Дънуди — промърмори драгунът като хвърли писмото и закрачи из стаята, за да овладее нетърпението си. — Избрал си чудесен пазач, няма Що. Я да видим… ще пазя интересите на един нерешителен, луд старец, който не знае дали е с нас ида с враговете ли, четири жени, три от които са си добре сами по себе си, но не изглеждат особено очаровани от присъствието ми, и четвъртата — колкото и да е добра — надхвърлила е четиридесетте. Двама или трима черни, бъбрива икономка, която само дрънка за злато и дреболии, за знаци и поличби. И бедния Джордж Сингълтън. Е, приятел в нужда заслужава да се погрижиш за него — ще направя каквото мога.
Когато завърши този монолог, той седна и започна да си подсвирква, за да убеди себе си, колко малко се интересува от всичко това и като протегна невнимателно крак, събори на земята дървената манерка, в която се намираше целият му запас от бренди. Той я вдигна, но на пейката, на която тя бе стояла, видя сгъната бележка. Отвори я и прочете: Луната ще изгрее след полунощ. Прекрасно време за тъмни дела. Почеркът не можеше да бъде сгрешен — явно той бе същият, който го бе предупредил навреме за опита за убийство. Драгунът дълго време се чуди над тези две бележки и над причините, които биха могли да накарат амбулантния търговец да направи такава услуга на непримиримия си враг. Лоутън знаеше със сигурност, че той е шпионин на врага, защото на процеса бе доказано безспорно, че е предал сведения на британския главнокомандващ за американска част, към която врагът скоро е тръгнал. Последиците са били предотвратени само от една щастлива заповед на Вашингтон, по силата на която тази част се е оттеглила малко преди да дойдат британците, но това не променяше самото престъпление.