„Може би, помисли си капитанът, иска да се сприятели с мен, в случай че го заловят отново, така или иначе, той пощади живота ми веднъж и го спаси при втория случай. Аз ще се помъча да бъда също така щедър и ще се моля дългът ми да не се меси в чувствата ми.“
Капитанът не бе сигурен дали тази бележка го предупреждаваше за заплаха над хората от имението или над собствените му хора, но той бе склонен да приеме второто и реши да внимава, когато язди в тъмното. Дори за човек в мирна страна, в мирни и спокойни времена, безразличието, с което капитанът посрещна новината за надвисналата опасност, би било немислимо. Мислите му бяха повече насочени към възможностите да хване враговете си в капан, отколкото да избегне действията им. Мислите му прекъсна пристигането на хирурга, който се връщаше от ежедневното си посещение в Локъст. Ситгрейвз му предаде поканата на господарката на имението, която би желала къщата да бъде почетена от присъствието му в ранните часове на вечерта.
— Ха! — извика драгунът. — Трябва и те да са получили писмо.
— Много вероятно — каза хирургът. — Сега в къщата е дошъл един военен свещеник от кралската армия, който иска да размени ранените англичани и има заповед от полковник Сингълтън да ги предадем. Но по-лудо нещо, от това да ги местят сега не мога да си представя.
— Свещеник казваш. Пияница ли е? Някой нехранимайко, който може да предизвика глад в полка, или прилича на човек, който сериозно се занимава с работата си?
— Много почтен и уважаван господин, който не би нарушил неразумно добрия тон. Поне по външните симптоми е така. Освен това, той винаги се моли редовно и както си му е реда.
— Ще остане ли през нощта?
— Сигурно. Очаква да му донесат споразумението за размяната. Но бързай, Джон — няма време за губене. Ще отида и ще пусна кръв на няколко англичани, за да предотвратя възпаления и ще се върна веднага. Те ще тръгват утре.
Капитан Лоутън лесно облече официалните си дрехи и понеже приятелят му бе готов, те се отправиха още веднъж към имението. Конят му бе не по малко облагодетелстван от ездача си, от няколкото дни почивка и на минаване покрай скалите, които добре помнеше, на Лоутън много му се искаше отново да срещне подлия си враг на кон и въоръжен като него самия. Но нищо не им попречи и те достигнаха Локъст, точно когато слънцето хвърляше последните си лъчи над долината и оцветяваше в злато върховете на дърветата. За Лоутън винаги бе достатъчно да хвърли само един поглед, за да долови всички подробности и още с влизането в къщата той знаеше повече, отколкото Ситгрейвз след целодневен престой. Мис Пейтън се спусна към него с усмивка, която надхвърляше границите на обикновената учтивост и която повече произхождаше от сърцето, отколкото от маниерите. Франсис се носеше наоколо развълнувана и с насълзени очи, а мистър Уортън ги очакваше облечен в кадифен костюм, който би правил впечатление и в най-пъстрата всекидневна. Полковник Уелмър беше с униформата на офицер от армията на принца си, а Изабела Сингълтън бе с весели дрехи, но с лице което не им подхождаше. Брат и пък, седнал до нея, с изпълнени с интерес очи и бързопроменящ се цвят на лицето, приличаше на всичко друго, но не и на болен. Тъй като бе започнал да излиза от стаята си преди три дни, доктор Ситгрейвз, който се втренчи в него с глуповато учудване, забрави да го упрекне в липса на разум. Капитан Лоутън влезе в стаята с достойнството и сериозността на човек, чиито нерви не се влияят лесно от неочаквани неща. Поздравите му бяха приети любезно и след като размени по една-две думи с някои от присъстващите, той се приближи до хирурга, оттеглил се объркан в един ъгъл, за да разбере мнението му.