— Разбира се, че не съм знаел! По кой начин съм можел да знам?
— Наистина, откъде ли си можел да знаеш? А случайно да ти направи впечатление коя именно подробност торпилира както Лиз, така и самия Алек? Говоря за мига, в който тя споменава името на Джордж Смайли. Най-невинно признава пред Звездната камара, че скоро след тайнственото изчезване на Алек я посетил някой си Джордж Смайли, придружен от друг, по-млад от него мъж, и й обяснил, че нейният Алек е изпратен всъщност на славна мисия — за родината, по подразбиране — и че всичко щяло да свърши като по ноти. И за да е сигурен, че тя няма да забрави за това посещение, твоят Джордж й оставил визитката си. Понеже самото име Смайли поначало се запомня лесно, да не говорим, че поне донякъде е познато на Щази. Абсолютно неудачна постъпка от страна на старата хитра лисица Джордж, не мислиш ли?
Изрекох нещо в смисъл, че дори и на Джордж може да му се случи да сгафи от време на време.
— И да не би случайно ти да беше по-младият му спътник?
— Изключено! Как можех да съм аз? Та тя нали ме знаеше като Марсел — забрави ли?
— Кой може да е бил тогава?
— Джим, най-вероятно. Придо. Вече се беше прехвърлил.
— Прехвърлил?
— От Междуведомствената към „Тайни“.
— И имаше достъп до „Уиндфол“?
— Предполагам.
— Само предполагаш ли?
— Имаше достъп.
— Кажи ми тогава нещо друго, ако ти е позволено: когато Алек Лиймас заминаваше със задачата да очука на всяка цена Мунт, кой според него беше анонимният източник, доставящ на Цирка всички онези прекрасни материали от „Уиндфол“?
— Нямам представа. Никога не съм обсъждал този въпрос с него. Контрола може и да му е казал. Но не знам.
— Позволи ми да опитам да ти го формулирам с по-прости думи. В крайна сметка можем ли — прилагайки процеса на елиминиране и въз основа на доловените през годините намеци — да стигнем до следното справедливо заключение, а именно че Алек Лиймас се е отправил на своето последно пътешествие с дълбоко погрешното убеждение, че задачата му е да опази жизненоважния източник Йозеф Фидлер, в името на която е следвало да елиминира ненавистния Ханс-Дитер Мунт?
Чух как гласът ми се повишава, но нямаше начин да го спра.
— Откъде, по дяволите, съм можел да знам какво си е мислил Алек и какво не е? Алек беше оперативен служител на терен. А когато действаш на терен, не ти се полага да мислиш с няколко хода напред. Ти си просто боец в бушуващата Студена война. Поставена ти е задача. Твоят дълг е да я изпълниш!
Алек ли имах предвид? Или по-скоро себе си?
— В такъв случай разчитам на помощта ти да разплета тази заплетена малка главоблъсканица. Ти, П. Гуилъм, си имал допуск до „Уиндфол“. Нали? Част от крайно ограничен кръг хора. Мога ли да продължа? Мога. Алек категорично не е имал допуск. Знаел е само, че съществува източногермански суперизточник — или група от източници — с кодово название „Уиндфол“. И е знаел, че той, тя или те се ръководят от „Тайни операции“. Но е нямал и грам понятие за съществуването на това тук място, където се намираме двамата с теб в момента, нито какво се е крояло в него. Вярно ли е?
— Предполагам.
— В същото време е било налице абсолютно задължителното условие той да няма достъп до „Уиндфол“, както ти припяваш от самото начало.
— Е, и? — с моя умрял от преумора тон.
— „Е, и“ това: след като ти си имал допуск до „Уиндфол“, а Алек Лиймас е нямал допуск до „Уиндфол“, кое точно е онова нещо, което е било известно само на теб, но не е трябвало да стига до Алек? Или се позоваваме на правото ни да мълчим? Не бих ти го препоръчала. Особено като знам как онези от Общопартийната се канят да те разкъсат. Или когато те изправят пред група питомни съдебни заседатели.
Ето какво му е било на Алек, мисля си: и той е трябвало да защитава някакъв безнадежден случай, който буквално се е разпадал в ръцете му, с тази разлика, че ако днес някой умре, то ще е от старост. Вкопчил съм се така, сякаш животът ми зависи от нея, в огромната незащитима лъжа, която бях обещал да не издам, докато съм жив, и виждам как тежестта на тялото ми я тегли към дъното. Табита обаче не проявява и капка милост.