— Да разгледаме сега нашите чувства. Да се позанимаем с тях, след като — открай време съм се убедила — те обясняват нещата много по-ясно от фактите. Ти какво почувства, лично ти, когато чу как горката Лиз изведнъж рипнала и направила на пух и прах целия вложен от Алек кански труд? А междувременно направила на пух и прах и горкия Фидлер?
— Не съм го чул.
— Моля?
— Не си представяй, че някой е грабнал телефона и ми е казал „Чу ли най-новото за процеса?“. Първото, което стигна до нас, беше краткото съобщение на източногерманската телеграфна агенция. Изобличен предател. Сиреч, Фидлер бил заминал на кино. Висш служител в силите за сигурност напълно оневинен. Тоест Мунт е цъфнал и вързал. После дойде вестта за драматичното бягство на задържаните и обявяването им за общонационално издирване. И едва тогава научихме…
— За разстрела им пред Стената, предполагам?
— Джордж беше там. Джордж го е видял. Не аз.
— И ти какво почувства, пак питам? Седейки тук, точно в тази стая, или крачейки нервно насам-натам из нея, или каквото друго помниш, че правеше, докато възприемаше процеждащите се на тънка струйка вести? Последна новина сега, последна новина после? Малко по малко?
— Как очакваш да съм реагирал, дявол да го вземе? Шампанско ли трябва да съм поръчал? — Правя пауза, насилвайки се да се овладея. — Господи, Исусе, помислих си. Горкото момиче. В каква каша се е озовало. От семейство на бежанци. Влюбена до уши в Алек. Никому злото не мислила. Как можа да се забърка в цялата тази гадост?
— „Да се забърка“ ли рече? Да не искаш да кажеш, че тя е възнамерявала да се яви пред съда? Че е възнамерявала да спаси нациста и да изпрати на смърт евреина? Това според мен не би било в стила на Лиз. Кой, мислиш, може да я е подтикнал към подобно нещо?
— Никой не я е подтиквал!
— Тя, горката, изобщо е нямала понятие как така се е озовала в съда. Поканили я да присъства на другарски сбор в слънчевата ГДР, а изведнъж се озовала свидетел срещу своя възлюбен в показен процес. Ти какво почувства, когато научи това? Ти лично. И след това, като чу, че са ги разстреляли в подножието на Стената. Уж при опит за бягство. Мъка, предполагам. Ужасна, най-вероятно?
— Разбира се, че беше ужасна.
— За всички ви ли?
— За всички.
— Дори и за Контрола?
— Боя се, че не съм специалист по чувствата на Контрола.
Тъжната й усмивка. Възвърна се.
— А чичо ти Джордж?
— Какво чичо ми Джордж?
— Той как понесе цялата история?
— Не знам.
— Защо не знаеш? — рязко.
— Той изчезна. Усамоти се някъде из Корнуол.
— Защо?
— Да прави дълги разходки, предполагам. Той винаги там ходи.
— За колко време?
— Няколко дни. Максимум седмица.
— А когато се върна? Беше ли се преобразил?
— Джордж не се преобразява. Само си възвръща самообладанието.
— И беше ли си го възвърнал?
— Не сме обсъждали въпроса.
Тя поразмисли върху казаното от мен, но май не й се щеше да изпуска подхванатата тема.
— И никъде ли не се усети поне капчица радост? — продължи след още размисъл. — На другия фронт, да речем? На оперативния фронт… не се ли долови някакво настроение от рода на… „Е, такива съпътстващи щети са неизбежни, трагедия, ужас и така нататък, но важното е, че беше осъществен крайният замисъл.“ Нищо подобно, доколкото схващаме?
Нищо не се е променило. Нито мекият й глас, нито кадифената й усмивка. Нещо повече: маниерът й е станал дори още по-благ.
— По-точно въпросът ми към теб е следният: в кой точно момент самият ти осъзна, че триумфалното реабилитиране на Мунт не е провал, както ви втълпяват, а прикрит преврат в разузнаването? И че Лиз Голд е била неизбежният катализатор, без който превратът е нямало да се осъществи? Питам те предвид собствената ти защита, нали разбираш? Става дума за твоите лични намерения, предварителна осведоменост и съучастие. Всеки от тези три елемента може да доведе до твоето оневиняване или падение.
Мълчание в памет на загиналите. Нарушено от следния небрежен въпрос, зададен от Табита:
— Знаеш ли какво ми се присъни нощес?
— Откъде, по дяволите, да знам?