— Наистина ли? Кога?
— В затвора, мамицата му, къде другаде? В първия ми пандиз. За деца. Извратеняци, наркомани и аз. Търси те един човек, Кристоф. Разправя, че бил най-добрият ти приятел. Щракат ми белезниците и ме водят. Оказва се баща ми. Чуй какво ще ти кажа, вика ми. Ти си изгубена кауза и нито аз, нито някой друг може да ти помогне с нещо, мамка му. Обаче Алек Лиймас обича сина си, да не си посмял да забравиш това, копеле с копеле. Нещо да кажеш?
— Нямам какво.
— Ставай тогава, да ти го начукам. Тръгвай. Насам. Под арката. Като всички други. Ха си се опитал да се бъзикаш с мен, ха съм те надупчил.
Изправям се. Тръгвам към арката. Той върви подире ми, дясната ръка не излиза от джоба му, пистолетът си остава насочен към мен през плата. За подобни случаи съществуват определени ходове: да се извърнеш рязко и да го изпраскаш с лакът, докато не е успял да натисне спусъка. Това го тренирахме в Сарат с водни пистолети и в повечето случаи струйката вода прелиташе покрай теб и намокряше тепиха. Днешният пистолет обаче не е воден, нито ние сме в Сарат. Кристоф ме следва на метър и нещо — идеалната позиция на добре обучения стрелец.
Минаваме под арката. Плешивият в многоцветното волво все още стиска здраво геврека и не ни удостоява и с капка внимание, когато минаваме край него, понеже е прекалено зает да гледа право през предното стъкло. Нима Кристоф възнамерява да ми предложи прословутата „разходка с кола“, преди да сложи край на мъките ми? В такъв случай шансовете ми да му се отскубна ще са най-големи в мига, в който тръгне да ме натиква във волвото. И това съм го правил преди сума ти години: счупих ръката на едного с вратата, докато ме буташе към задната седалка.
Пред нас минават коли и в двете посоки, та се налага да изчакаме пролука в движението, преди да пресечем, а аз разсъждавам дали ще ми се удаде възможност да се сборя с него и в най-лошия случай да го бутна под някоя идваща кола. Вече сме на отсрещния тротоар, а аз не преставам да умувам. Минаваме и покрай волвото, без Кристоф и плешивият шофьор да си разменят и една дума или знак, така че почвам да си мисля дали пък не съм се заблудил и двамата всъщност да нямат никаква връзка един с друг, а онзи, който е услужил на Кристоф с валтера, сега да си седи някъде — в Хакни, да речем — и да играе на карти с колегите си мафиоти.
Стоим на крайбрежната, застанал съм с лице към високия около метър и половина зидан парапет, пред мен тече реката, а на отсрещния бряг са светлините на Ламбет; вече се смрачава, въздухът не е започнал да изстива, появява се приятен бриз, доста големи плавателни съдове се изнизват покрай нас, а аз съм положил длани върху парапета, стоя с гръб към него и се надявам той да се приближи достатъчно, че да му изляза с номера с водния пистолет, обаче нито усещам присъствието му, нито го чувам да говори.
Извръщам се бавно, разперил широко ръце, за да ги вижда, и установявам, че стои на два метра от мен и че ръката му е все още в джоба. Диша накъсано и дълбоко, широкото му бледо лице е влажно и лъщи в полумрака. Минувачите се изнизват покрай нас, но никой не минава помежду ни. Нещо им подсказва, че е по-добре да ни заобикалят. И по-точно казано, подсеща ги нещо в едрата фигура на Кристоф, в палтото и бомбето. Той пак ли размахва пистолета, или засега го държи в джоба си? Още ли е заел гангстерската си стойка? В този сравнително късен час на деня ми хрумва мисълта, че човек се облича по неговия начин само ако иска да внуши страх; а човек иска да внушава страх само защото и той се бои от нещо, и именно тази мисъл ми дава смелостта да го предизвикам.
— Хайде стреляй, Кристоф — казвам в момента, в който забързано ни подминава двойка на средна възраст. — Стреляй, щом затова си дошъл. Какво значение има още една година за човек на моята възраст? Мигновената чиста смърт е далеч повече за предпочитане. Стреляй, че после да можеш до края на живота си да се поздравяваш за стореното, докато гниеш зад решетките. Така и така си виждал как старци мрат в пандизите. Стани и ти един от тях.
Гръбните ми мускули вече се гърчат, някакъв пулс дъни в ушите ми, но не ме питайте от собствената ми глава ли произхожда, или чувам боботенето на минаваща баржа. Устата ми е пресъхнала от всичките приказки, а изглежда и зрението ми е помътняло, понеже чак след време си давам сметка, че Кристоф всъщност се е привел току до мен през парапета, повръща и хлипа от болка и гняв.