Протягам ръка през гърба му и изтеглям дясната му ръка от джоба. А когато установявам, че е празна, бъркам и изваждам оръжието, след което го запокитвам с всичка сила в реката, но не чувам ответен звук. Опрял е ръце върху парапета и е забол главата си в лактите. Пребърквам и другия му джоб, да не би случайно да е взел за самочувствие и резервен пълнител, и се оказвам прав. Едва успявам и това да хвърля в реката, когато плешивкото от многоцветното волво, който, за разлика от Кристоф, се оказва съвсем дребен и полуизмършавял на вид човек, го хваща изотзад през кръста и се опитва да го дръпне, но така и не сполучва.
С общи усилия успяваме да отлепим Кристоф от парапета и пак с общи усилия го довличаме някак си до волвото. А той точно тогава започва да вие. Посягам към дръжката на предната врата, но бойният ми другар вече е отворил задната. Със съвместни усилия го набутваме и захлопваме вратата подире му, което поприглушава, но не прекъсва воя му. Волвото се отдалечава. Стоя съвсем сам на тротоара. Бавно и полека усещам завръщането на уличното движение и околните шумове. Жив съм. Махвам на едно такси и казвам на шофьора да ме закара до Британския музей.
Първо павираната алея. След нея — вонящият на изгнил боклук частен паркинг. Следван от шестте ниски, незаключващи се двукрилни портички: нашата е последната вдясно. И да е кънтял в ушите ми воят на Кристоф, аз отказвам да го чуя. Пантата на портичката изскърцва. Нея няма как да не я чуя. Скърца си открай време, независимо от това, колко често я смазваме. Ако имаме предварителна уговорка с Контрола, че ще идва, оставяме портичката отворена, за да си спестим киселите забележки на стария дявол, че появата му се оповестявала с чинелен трясък. Плочки от блед йоркски пясъчник, положени лично от нас двамата с Мендел. С посята от нас във фугите трева. И нашата къщичка за птици. Всяка птичка е добре дошла. Три стъпала до кухненската врата, през чието стъкло ме следи неподвижната сянка на Мили Макрейг и с вдигната ръка ми забранява да вляза.
Стоим в опряната в стената импровизирана градинска барака, побрала кофите й за боклука и останките от дамското й колело, изхвърлено от къщата от Лора, завито с брезент, със свалени за по-голяма сигурност колела. Разговаряме под сурдинка. Вероятно винаги така сме си говорили. От кухненския прозорец ни наблюдава секретната котка.
— Нямам представа къде какво са монтирали, Питър — споделя тя. — Но вече нямам доверие на телефона. Не че преди това съм имала, реално погледнато. И на стените си нямам доверие. Нямам представа с какво разполагат в днешно време, нито къде може да са го пъхнали.
— Нали чу какво ми каза Табита по отношение на доказателствата?
— Отчасти. Колкото ми е нужно.
— Пазиш ли още всичко, което ти поверихме? Оригиналните показания, кореспонденцията и другото, което Джордж ти беше възложил да скриеш?
— Лично преснех всичко на микроточки. И лично го укрих.
— Къде?
— В моята градина. В моята къщичка за птици. В техните касети. В напоени с масло парцали. В това тук — посочва останките от велосипеда й. — Тия, днешните, не знаят как да търсят, Питър. Никой не ги е обучил как се извършва обиск — добавя с възмущение.
— Включително и разговорът на Джордж с „Уиндфол“ в Лагер 4? Интервюто, с което го завербува? Сделката помежду им?
— И него. Включено е в колекцията ми от грамофонни плочи с класическа музика. Прехвърлено специално за мен от Оливър Мендел. Пускам си ги от време на време. За да чуя гласа на Джордж. Не съм престанала да обичам този негов глас. Ти женен ли си изобщо, Питър?
— Стига ми фермата с животните. А ти с кого живееш, Мили?
— Със спомените ми. И със Създателя. Новото ръководство ми даде срок до понеделник да съм напуснала. Няма да ги карам да ме чакат.
— Къде смяташ да отидеш?
— Да умра, Питър. И теб те чака същото. Сестра ми живее в Абърдийн. Но ако за тях си дошъл, Питър, не си прави илюзиите, че ще ти ги дам.
— Дори в името на всеобщото благо?
— Всеобщо благо не съществува, освен с благословията на Джордж. И никога не е съществувало.
— А самият той къде е?
— Нямам представа. А и да имах, пак нямаше да ти кажа. Знам само със сигурност, че е жив. По картичките, които получавам за рождения ми ден и за Коледа. Никога не ме пропуска. И винаги ги праща до сестра ми, никога на тукашния адрес, от съображения за сигурност. Както винаги.