— Ако ми се наложи да го намеря, към кого ще ме посъветваш да се обърна? Все някой трябва да знае, Мили. И човекът със сигурност ти е известен.
— Джим, вероятно. Ако прецени, че трябва да ти каже.
— На кой номер мога да го намеря?
— Джим не ползва телефон. Поне оттогава.
— Но нали още си е на същото място?
— Доколкото знам.
И без дума повече да каже, тя сграбчва със злите си кокалести ръце раменете ми и ме възнаграждава с еднократна строга целувка от запечатаните й устни.
До вечерта успях да се добера до Рединг и намерих подслон в евтин хотел до гарата, в който никой не те пита как се казваш. Ако до този момент не са разкрили отсъствието ми от „Долфин Скуеър“, липсата ми ще бъде забелязана първо от Табита, но в десет сутринта, а не в девет. Така че каквато и олелия да предстои, надали ще я вдигнат преди обяд. Закусих най-спокойно, купих си билет до Ексетър и прекарах прав в коридора на претъпкания влак чак до Тонтън. Прекосих паркинга и се насочих към покрайнините на града, където се размотавах, докато се здрачи.
Не бях виждал дори за миг Джим Придо, откакто Контрола го изпрати на неуспешната му мисия в Чехословакия, която му докара куршум в гърба и безсънното внимание на чешкия екип мъчители. По рождение и двамата с него сме мелези: но Джим е отчасти чех, отчасти нормандец, а не бретонец като мен. Сравненията спираха дотук. У Джим доминираше славянската кръв. На младини бил куриер на чешката Съпротива и от нейно име режел немски гърла. Това, че беше получил образованието си в Кеймбридж, не означаваше в никакъв случай, че университетът го е и укротил. При постъпването му в Цирка дори инструкторите по бойни изкуства в Сарат се бяха научили да се пазят от него.
Таксито ме остави на главния портал, чиято тинестозелена табела провъзгласяваше, че вече приемат и момичета. Отправих се по неподдържаната криволичеща автомобилна алея към достолепната в миналото главна сграда, обградена от ниски панелни постройки. Лавирайки между дупките, подминах игрището, полурухналата беседка, служеща за подслон на играчите на крикет, две къщурки за общите работници и стадо гривести понита, пуснати да пасат в кошарата им. Приближиха се две момчета на велосипеди, по-едрото преметнало през гръб цигулка, а по-дребното — виолончело. Махнах им да спрат.
— Търся мистър Придо — рекох. А те се спогледаха в недоумение. — Преподава чужди езици, доколкото ми е известно. Или поне това е правил в миналото.
По-едрото момче завъртя глава и понечи да тръгне.
— Да не търсите случайно Джим? — попита по-малкия. — Куция старец. Живее в каравана долу в ямата. Учител по избираем френски и ръгби на началните класове.
— И къде по-точно е тази яма?
— Минаваш отляво на училищната сграда и вървиш надолу по пътеката, докато стигнеш един стар алвис. Трябва да вървя, че сме закъснели.
Минах отляво. Момченца и момиченца седяха приведени над чинове под бяло неоново осветление. Непосредствено след сградата ме очакваше шпалир от временни класни стаи. Пътека водеше към борова горичка, пред която се виждаха очертанията на покрит с чергило стар автомобил, а редом с него и каравана с една-единствена светлина зад завеската на прозорчето. Отвътре се носеха звуците на Малер. На почукването ми се отзова вбесен мъжки глас:
— Изчезвай, бе, момче! Fous-moi la paix! Виж в речника какво означава.
Заобиколих към закритото със завеска прозорче, извадих химикалка от джоба и изчуках върху стъклото позивната ми, после го изчаках да прибере пистолета, ако вече го беше извадил, понеже с такива като Джим човек не бива да рискува.
Полуизпита бутилка сливова на масата. Джим вади втора чаша и спря грамофона. На парафиновата лампа прорязаното от бръчки лице ми се струва разкривено от болка и старост, а сакатият му гръб е опрян върху мизерната тапицерия. Изтезаваните са отделна порода. Можеш — и то трудно — да си представиш къде са били, но никога не знаеш с какъв точно душевен багаж са се върнали.
— Скапа се това проклето училище — излайва през изблик на трескав смях Джим. — Търсгуд, така се казваше директорът. С най-нормална свястна жена. И две деца. А накрая да се окаже с обратна резба — обяви Джим с преигран присмех. — Да вземе да фъсне посред нощ с готвача от училищния стол. И с всички събрани пари за таксите. Май накъм Нова Зеландия или нещо от тоя род. Малката сума, която остави, не стигаше за заплатите на даскалите дори и за до края на седмицата. Да му се неначудиш на акъла. И аз какво? — Долива през смях чашите ни. — Не мога да зарежа децата посред учебната година. Предстоят изпити. Мачове на училищния отбор. Награждаване на проявилите си. Бръкнах се за пенсията, плюс малкото парици, дето ми дадоха заради отнесения бой. Неколцина родители също се включиха. Джордж ме свърза с негов познат банкер. Е, как да ме изхвърлят от училището след всичките тези грижи? — Отпива и се взира в мен над ръба на чашата. — Да не сте решили пак да ме засилвате да гоня Михаля по чешко? Както са тръгнали да се сдушват наново с Москва.