— Налага ми се да се видя по спешност с Джордж — казвам.
Известно време нищо не се случва. От притъмняващия външен свят — само шумоленето на дърветата и мученето на крави. А пред мен — разкривеното тяло на Джим, подпряно неподвижно в стената на малката каравана, и гледащите ме изпитателно славянски очи изпод рунтавите му черни вежди.
— Добре че беше Джордж през всичките години оттогава. Погрижи се за пенсията и надбавките на своя някогашен агент — нещо, което не всеки одобрява. Честно казано, не съм убеден, че е приплакал да те види. Ще трябва да го попитам първо.
— И как смяташ да осъществиш това?
— Той, Джордж, изобщо не е роден за света на шпионажа, да знаеш. И досега се чудя как изобщо оцеля. Да поеме всичко върху себе си. Не се прави така в нашия занаят. Не бива да поемаш чуждите мъки така, сякаш са и твои. Особено ако държиш да останеш в него. А мен ако ме питаш, и оная проклетница жена му има голяма вина за всичко. Какво, по дяволите, си беше наумила тя? — възмущава се и пак се умълчава, гримасничейки, сякаш ме предизвиква да отговоря на въпроса му.
Джим обаче поначало не си падаше по жените, така че нямаше какво да му река, без да намеся и името на неговия покорител и бивш любовник Бил Хейдън, който лично го беше вербувал за Цирка, а след това го предаде на господарите си, като междувременно, за собствено легендиране, почна да спи и с жената на Смайли.
— А и той с всичката му вманиаченост не по кой да е, ами по Карла — продължава да се жалва Джим на тема „Смайли“. — Онова коварно копеле от московския Център завербувал всичките им дълбоко внедрени агенти срещу нас.
Най-виден сред които беше Бил Хейдън, можеше да добави, стига да се насилеше да изговори името на човека, чийто врат се разправяше, че бил прекършил със собствените си голи ръце, докато Хейдън гниел в Сарат в очакване да го пуснат да върви в Москва при предстояща размяна на заловени агенти.
— И какво прави старият Джордж, след като в един момент увещава Карла да се прехвърли на Запад? Напипва слабото му място, обработва го, за което шапка му свалям. Измъква всичко, което онзи знае. Дава му ново име и му намира работа в Южна Америка. Да преподава русистика на латиносите. Създава му нова биография. Какво ли не прави за него. А само след година оня проклетник да вземе да се застреля и да разбие сърцето на Джордж. Това пък как било станало? „Какво те прихваща, бе, Джордж, разправям му. Чисто и просто Карла се е гръмнал. Да върви на майната си.“ Но точно там е проблемът на Джордж: не може да не оглежда нещата и от двете страни. И тъкмо това го съсипа.
Изпъшква от болка или неодобрение и сипва още по една сливова.
— Ти да не би да бягаш? — пита ме.
— Бягам.
— Във Франция ли?
— Да.
— С какъв паспорт?
— Британски.
— От Службата още ли не са те обявили за издирване?
— Не знам. Но разчитам да не са още.
— Най-сигурно е през Саутхамптън. Гледай да не привличаш внимание и вземи някой обеден ферибот, когато има най-много пътници.
— Благодаря. И аз точно така смятам да постъпя.
— Да не би нещо във връзка с Тюлип, а? Да не си се разровил пак в тая история? — свива той юмрук и го засилва към устата си, сякаш иска да прогони с удар непоносимия спомен.
— С цялата операция „Уиндфол“ са се захванали. Че и мощна парламентарна анкета са назначили да забие ножа си в Цирка. И в отсъствието на Джордж мен са ме нарочили за злодея в пиесата.
Думите още излизаха от устата ми, когато той изтресе масата с юмрука си така, че чашите се раздрънчаха.
— Е, точно това пък няма нищо общо с Джордж, мама му стара! Нея я пречука оня гад Мунт! И останалите той изби! И Алек, и момичето му!