— Да, но как точно да кажем всичко това пред съда, Джим. Обвиняват ме в какво ли не. И теб биха те поставили на топа на устата, ако успеят да изровят и твоето име от архивите. Тъкмо затова ми е нужен по спешност Джордж. — А след като той нищо не казва: — Та как мога да се свържа с него?
— Не можеш.
— А ти как го правиш?
И пак гневно мълчание.
— От телефонни кабини, щом държиш да знаеш. Но не от близките. От тях бягам като дявол от тамян. Освен дето никога не ги повтарям. И всеки път се уговаряме предварително за следващия треф.
— Ти ли го търсиш, или той теб?
— Зависи.
— Той винаги ли отговаря на един и същ номер?
— Възможно е.
— Стационарен ли е?
— Допускам.
— Значи, знаеш къде можеш да го намериш, така ли?
Той грабва от купчината до лакътя му една ученическа тетрадка и откъсва от нея празен лист. Подавам му молив.
— Колегиенгебойде Драй33 — диктува си напевно той. — Библиотека. Жена на име Фрида. Това стига ли ти? — И след като ми подава листа, се обляга назад със затворени очи в очакване да си тръгна и да го оставя на мира.
Нямах обаче никакво намерение да хващам пълен с пътници обеден ферибот от Саутхамптън. Нито беше вярно това, че пътувам с британски паспорт. Никак не ми беше приятно да го лъжа, но с такива като Джим човек не бива да рискува.
Хванах ранен утринен полет от Бристол до „Льо Бурже“. Още със слизането по стълбичката в главата ми нахлуха спомени за Тюлип: тогава за последно те видях жива; точно тук ти обещах, че скоро ще сте пак заедно с Густав; а пък тук се молех да се извърнеш и да ме погледнеш, но ти така и не го направи.
От Париж хванах влака за Базел. Докато стигна до Фрайбург, в съзнанието ми изплава и всичкият онзи гняв и озадаченост, които бях потискал през многобройните дни пред инквизицията. Кой, ако не Джордж Смайли, е виновен за това, че цял живот дългът ми ме е принуждавал да лицемеря. Да не би аз да бях дал идеята да се сприятелявам с Лиз Голд? Аз ли бях предложил да излъжем Алек — „завързаната ни коза“, както се беше изразила Табита — и да го гледаме после как стъпва право в капана, който Джордж беше заложил за Мунт?
Е, дойде все пак моментът, в който ще можем да си разчистим сметките. И сега държа да ми отговориш прямо на няколко трудни въпроса от рода на следния: Ти, Джордж, умишлено ли се стремеше да потиснеш вродената ми човечност, или и аз се оказах случайно поредната съпътстваща жертва? Или: А как стои въпросът с твоята човечност и защо й се налагаше да е вечно втора цигулка, подчинена на някаква висша, по-абстрактна кауза, която, дори някога да съм успявал да я доловя, вече напълно ми убягва?
Или другояче казано: до каква степен според теб можем да се абстрахираме в името на свободата от човешките си чувства, преди да сме се лишили окончателно и от човещината, и от свободата си? Да не би всъщност да ни е мъчила онази неизлечима английска болест, принуждавала ни да участваме в световната игра, след като сме престанали да сме световни играчи?
Библиотеката на Колегиенгебойде Драй, обясни ми доста енергично обслужващата рецепцията любезна дама на име Фрида, се помещавала в сградата на отсрещната страна на двора — вдясно, след като изляза през главния вход. Но нямала надпис „Библиотека“, понеже не била толкова библиотека, колкото дълга и тиха читалня, запазена за гостуващите учени.
И бих ли бил така любезен да се съобразявам с правилото за съблюдаване на пълна тишина?
Нямам представа дали Джим беше успял по някакъв начин да предупреди Джордж, че ще го посетя, или Джордж просто беше усетил присъствието ми. Но го заварих седнал с гръб към мен зад осеяно с книжа бюро пред еркерен прозорец, който му осигуряваше нужната светлина за четене, а когато пожелаеше — и изглед към съседните хълмове и гори. Доколкото успях да забележа, в залата нямаше друг човек; виждаше се единствено редица обковани с ламперия ниши с бюра и празни удобни столове. Заобиколих така, че да попадна в полезрението му. И понеже Джордж поначало винаги ми е изглеждал по-стар, отколкото е в действителност, с облекчение установих, че не ме очакваше никаква неприятна изненада. Все същият Джордж, но видимо настигнал най-сетне привидната си възраст; затова пък се стреснах, след като за пръв път през живота си го видях по червен пуловер и яркожълт панталон от рипсено кадифе, вместо във вечния му провиснал отвсякъде костюм. Изражението му, което в отпуснато състояние беше, както винаги, като на тъжен бухал, изведнъж грейна и той скочи радостно да ме посрещне, сграбчвайки с двете си ръце десницата ми.
33
Kollegiengebäude Drei (нем.) — Университетско крило три — сградата, в която се помещават факултетите по хуманитарните науки на университета във Фрайбург. — Б. пр.