— С Джордж ли?
— С Джордж.
— Не. Къде е той?
— И не си контактувал с него през последните няколко години?
— Не съм.
— Което ще рече, че за последен път сте се чули кога?
— Преди осем години. Десет.
— Подробности.
— Бях в Лондон. Потърсих го.
— Къде?
— На Байоутър Стрийт.
— И в какво състояние го завари?
— Добро, благодаря.
— Фигаро тук, Фигаро там. А разпътната лейди Ан? И с нея ли не беше в допир? Казвам, „допир“ в най-преносния смисъл на думата, разбира се.
— Не съм. И смятам инсинуацията ти за напълно излишна.
— В такъв случай ще ми потрябва паспортът ти.
— Това пък защо?
— Онзи, който представи долу на пропуска. Британския ти паспорт… — И протяга ръка през масата.
— Кое, по дяволите, го налага?
Но няма как, давам му го. Какво друго да направя? Да се сбия с него ли?
— Само този ли ти остана? — прелиства замислено страниците. — През годините си разполагал с маса ти паспорти, в зависимост от легендата ти. Те сега къде са?
— Върнал съм ги. Унищожени са.
— Имаш двойно гражданство. Къде е френският ти паспорт?
— Баща ми е британец, служих като британец, британското гражданство ме устройва напълно. Би ли ми върнал паспорта, ако обичаш?
Той обаче вече е изчезнал под масата.
— А, Лора. Пак е твой ред — обявява открилият я наново Бъни. — Дай да навлезем малко по-дълбоко в конспиративната квартира за „Уиндфол“, моля ти се.
Край. Изчерпал съм и последната си лъжа. Загивам без нито един патрон.
Лора пак се зачита в някакви книжа под линията на моята видимост, а аз се старая да не обръщам внимание на едрите капки пот, които се стичат по гръдния ми кош.
— Мда, конспиративна квартира, и то каква, Бъни! — съгласява се тя и главата й с готовност се надига. — Обезопасен апартамент изключително за нуждите на „Уиндфол“, с което предназначението му е почти изчерпано. Местонахождение във вътрешната част на Лондон, плюс инструкция, че с конспиративна цел въпросният апартамент ще се нарича Оборите, с назначен лично от Смайли постоянен съдържател. Горе-долу това е всичко, което знаем.
— Някакво звънче да ти звънва? — интересува се Бъни.
И зачакват. Изчаквам и аз. Лора подновява частния си разговор с Бъни.
— Имам чувството, Бъни, че Контрола е държал дори Лейкон да не е в течение къде се намира апартаментът и кой се грижи за него. Което, предвид властта, с която Лейкон е разполагал в Министерството на финансите, и обширните му познания в други области от дейността на Цирка, направо ми намирисва на някаква параноя от страна на Контрола, но най-малко ние имаме право да му търсим кусури.
— Така де. Оборите в смисъл „да почистим авгиевите обори“ ли? — пита изпълненият с любопитство Бъни.
— Вероятно — съгласява се тя.
— Идеята на Смайли ли е била?
— Питай Пийт — подсказва му тя услужливо.
Но Пийт — съкратеното име, което ненавиждам — е оглушал дори повече, отколкото се преструва.
— Но пък добрата новина е — обявява пак Бъни на Лора, — че конспиративната квартира за „Уиндфол“ е все още налице! Дали умишлено, или просто от недоглеждане — лично аз подозирам второто — обект Оборите е просъществувал в личните отчети на цели четири души, заемали последователно длъжността „Контрол“. Съществува и до ден днешен! А заемащото най-горния ни етаж наше ръководство дори не подозира за наличието му, да не говорим за местонахождението му. На всичко отгоре, дори в днешните времена на икономии, скъпоценното ни Министерство на финансите не поставя ни най-малко под въпрос съществуването му, ами одобрява перото година след година. — На това място Бъни започва да фъфли по хомофобски: — За такова тайно нещо е някак си неудобно да разпитваме, скъпи мои. Я сложете по едно подписче тук на пунктираната линийка и да не сте посмели да гъкнете пред Мамчето. Апартаментът е взет под наем, но ние нямаме и грам идея кога изтича договорът, на чие име се води и кой щедър задник му плаща сметките. — След което се обръща към мен със същия зъл тон: — Питър. Пиер. Пийт. Много се умълча нещо. Що не вземеш да ни открехнеш? Кой е този щедър гъз?