Когато си наврян в ъгъла, след като си прибягнал неуспешно към всички трикове, с които разполагаш, не ти остава кой знае каква възможност да шикалкавиш. Можеш да се опиташ да извъртиш сюжета вътре в основния сюжет. Пробвах, но нищо не се получи. Или да предложиш частично признание с надеждата въпросът да приключи. И това опитах, но до приключване изобщо не се стигна. В такива случаи не ти остава друго, освен да се примириш, че си стигнал до края на пътя и ти остава единствено да си смел, да разкажеш истината — или поне една част от нея, колкото да ти се размине и да те похвалят какво честно и добро дете си. Съмнявах се, че номерът ще мине, но се надявах поне да ми върне паспорта.
— Джордж имаше на свое разположение опитомен адвокат — рекох и усетих как пряко волята ми изповедта поражда в душата ми греховно облекчение, — когото ти нарече „префърцунен“. Свързан, или свързана, по далечна роднинска линия с Ан. Той, съответно тя, пое ролята на бушона. Самата конспиративна квартира не е апартамент, а триетажна къща, наета от офшорен тръст, регистриран в нидерландските Антили.
— Смело признание — одобрява казаното от мен Бъни. — А съдържателят на конспиративната къща?
— Мили Макрейг. Някогашен агент на Джордж. Стопанисвала преди това и други конспиративни квартири. Притежаваше всички необходими за целта умения. Преди „Уиндфол“ поддържаше конспиративна квартира на Цирка в Ню Форест за нуждите на Междуведомствената. Обект, носещ названието „Лагер 4“. Джордж я посъветва да напусне, след което да кандидатства за работа в „Тайните“. Още с постъпването й я зачисли към змийския фонд и я назначи в Оборите.
— Който обект се намира къде, ако смея да попитам? — пак Бъни.
Така че им съобщих и адреса заедно с телефонния номер на Оборите, изрецитиран с такава лекота, сякаш през цялото време се беше напъвал да излезе. Последва смяна на сценичния декор: между струпаните помежду ни върху масата досиета Бъни и Лора проправиха пролом, в който тръшнаха телефонен апарат с широка основа и с невероятно сложна клавиатура, набраха със светкавична скорост поредица от бутони и пъхнаха слушалката в ръката ми.
С една десета от постигнатата от Бъни скорост изкълвах номера на Оборите и се стреснах от рева на сигнала „свободно“, който изпълни цялата стая: за гузния ми слух това беше не само проява на непредпазливост, а направо стопроцентова измяна, все едно някой с мигновен жест ме беше предал, пленил и обърнал срещу нашите хора. Сигналът „свободно“ бучеше с пълна сила. Ние чакахме. Никой не вдигаше. А аз си мислех, че или Мили е отишла на църква — най-редовно нейно занимание, или е заминала нанякъде с колелото, или, подобно на всички нас, останалите, е загубила доста от някогашната си пъргавост. Но много по-вероятно беше да е починала и да са я погребали, понеже, при цялата си красота и недосегаемост, тя все пак беше с поне пет години по-голяма от мен.
Сигналът прекъсна. Нещо изшумоля. Предположих, че се е включил телефонният секретар. Затова се изненадах безкрайно и ми беше трудно да повярвам, че изведнъж чувам гласа на Мили — същия онзи глас на шотландска пуританка, с присъщата му рязка нотка на неодобрение, с чиято имитация успявах да разсмея Джордж, колчем му се скапеше настроението.
— Да? Ало? — и след като се поколебах — Кой се обажда, моля? — възмутено, сякаш я безпокоях посред нощ, а не в седем вечерта.
— Питър Уестън ти се обажда, Мили — отвърнах. И за всеки случай добавих и оперативния псевдоним на Смайли: — Приятелят на мистър Бараклъф, ако се сещаш.
Очаквах — не, направо се надявах, — че за разлика от всеки друг път, на Мили ще й е нужно време да се окопити, но тя с такава бързина и рязкост ми отвърна, че обърканият се оказах аз.
— Мистър Уестън?
— Същият, Мили, не сянката му.
— Бихте ли се обозначили, ако обичате, мистър Уестън.
Какво повече да се обозначавам? Та нали току-що й подадох два оперативни псевдонима? И чак тогава включих, че ме пита за личната ми позивна — специален код, прилаган далеч по-често по московската телефонна мрежа, отколкото по лондонската, но въведен през онзи особено мрачен период по настояване на Смайли. При което грабнах кафявия дървен молив от бюрото пред мен, приведох се над свръхсложния телефон на Бъни и чувствайки се като пълен идиот, изчуках древния си специален код по високоговорителя, надявайки се да постигна същия ефект като при чукане върху микрофончето на слушалката: чук-чук-чук, пауза, чук, пауза, чук-чук. Резултатът явно беше задоволителен, тъй като само част от секундата след последното почукване Мили се включи наново в разговора и с възможно най-милия и любезен тон ми съобщи колко се радвала да чуе отново гласа ми след толкова години и с какво мога да съм ви полезна, мистър Уестън?