Най-ранните си години изживях буквално в рая. Майка ми готвеше и не млъкваше, дядо ми беше строг, но добър, и фермата процъфтяваше. У дома разговаряхме на бретонски. В селското католическо начално училище красива млада монахиня, която бе работила шест месеца като о-пер момиче3 в Хъдърсфийлд, ни запознаваше с наченките на английския, а по силата на държавен указ — и с френския. През ваканциите тичах бос по поляните и склоновете около фермата ни, събирах елда, от чиито зърна майка ми правеше палачинки, грижех се за старата ни свиня Фадет и лудувах с останалите селски деца.
Бъдещето не ме интересуваше ни най-малко до мига, в който се стовари отгоре ми.
В Дувър пълничка лелка на име Мърфи — братовчедка на покойния ми баща, ме откъсна от ръката на мама и ме поведе към дома си в Ийлинг. Бях вече на осем. През прозореца на влака видях за пръв път преградни балони. По време на вечеря мистър Мърфи каза, че след няколко месеца войната щяла да свърши, а мисис Мърфи каза, че нямало; и двамата говореха бавно и повтаряха казаното, за да са сигурни, че ще ги разбера. На другия ден мисис Мърфи ме заведе в „Селфриджис“ и ми купи ученическа униформа, след което прилежно прибра касовите бележки. На по-другия ден вече стоеше на перона на гара „Падингтън“ и плачеше, а аз й махах за довиждане с новата си ученическа шапка.
Ненужно е да обсъждам в по-големи подробности наложеното ми по бащина линия поангличанчване. В края на краищата около нас бушуваше война. Училищата също бяха длъжни да се задоволяват с наличния материал. Така че аз престанах да съм Пиер и станах Питър. Нещастните ми знания по английски бяха обект на подигравки от страна на другарите ми, а френският ми с бретонски акцент — на лишените от възможност да се спасят мои учители. Почти между другото ме осведомиха, че селцето ни Ле Дьоз-Еглиз4 е било завзето от немците. Писмата от майка ми, ако изобщо стигаха до мен, се появяваха в кафяви пликове с английски марки и лондонски печати. Едва след години започнах да си давам сметка през какви смели ръце са минавали. От ваканциите ми е останал общ размазан спомен за детски лагери и сурогат родители. Подготвителните училища от червени тухли прераснаха в гранитно сиви частни училища, но учебната програма оставаше неизменна: същите проповеди на тема патриотизъм и имперска мощ, същото произволно насилие, безразлична жестокост и незадоволена, неадресирана сексуална похот. Една пролетна вечер през 1944 г., малко преди съюзническия десант в Нормандия, директорът ме привика в кабинета си, за да ми съобщи, че баща ми е загинал със смъртта на храбрите и че трябва да се гордея с него. От съображения за сигурност не ми се полагало да знам повече подробности.
Бях вече шестнайсетгодишен полуотгледан английски неприспособенец, когато в края на особено скучен летен срок се върнах в следвоенен Бретан. Дядо се беше споминал. Майка ми делеше вече легло с новия спътник в живота си „мосю Емил“. Нищо не ме свързваше с този мосю Емил. Едната половина на Фадет беше заминала при немците, другата — при Съпротивата. В желанието ми да избягам от противоречията на детството и подтикван от чувството за синовен дълг, се качих без билет на влака за Марсилия, където добавих година към възрастта си и се опитах да се запиша във френския Чуждестранен легион. Донкихотската ми авантюра приключи скоропостижно покрай един от редките случаи, в които легионът реши да се съобрази с майчините ми молби в смисъл, че съм бил по рождение французин, а не чужденец, и ме пусна да се върна към състоянието ми на пленник, този път в лондонското предградие Шордич, където невероятният доведен брат на баща ми Маркъс имаше фирма за внос на ценни кожи и килими от Съветския съюз — който той упорито обаче наричаше Русия — и възнамеряваше да ме вкара в занаята.
И чичо Маркъс си остава една от многото неразгадани загадки в моя живот. До ден днешен не мога да се отърся от усещането, че предложението да ме вземе при себе си му е било подсказано някак си от моите бъдещи работодатели. А когато го попитах как точно е загинал баща ми, той неодобрително поклати глава — по повод не на баща ми, а на глупавия ми въпрос. Много пъти съм се чудил възможно ли е човек да се роди таен така, както други хора се раждат богати, високи или, да речем, музикални? Маркъс в никакъв случай не беше нито зъл, нито стиснат, нито лишен от доброта. Затова пък беше таен. Дошъл беше от Централна Европа, казваше се Колинс. Така и не разбрах какво име е носил преди това. Забързаният му английски се отличаваше с подчертан акцент, но и досега не знам кой е бил майчиният му език. На мен ми викаше Пиер. Имаше си приятелка на име Доли, собственичка на шапкарско ателие в Уопинг, която в петъчните следобеди го забираше от входа на склада му. Нямам никаква представа обаче къде прекарваха уикендите си и дали бяха женени — един за друг или за други хора. В живота на Доли фигурираше някой си Бърни, но така и не разбрах дали Бърни и се падаше съпруг, син или брат, понеже и Доли се беше родила тайна.
3
Au pair (фр.): младо момиче чужденка, която гледа децата и отчасти домакинството срещу подслон, минимално заплащане и възможност да изучава езика. — Б. пр.