При което отговорът ми вероятно щеше да гласи: „Ами, понеже си така любезна, Мили, мога ли да те помоля да потвърдиш, че всички тези събития се случват в реалния свят, а не в някое затънтено кътче на Средния свят, запазено за вчерашните неспящи шпиони?“
4
Още с пристигането ми от Бретан предната сутрин се набутах в мизерно хотелче в близост до гарата „Черинг Крос“, където ме изръсиха деветдесет лири в аванс за стая с размерите на катафалка. Пътьом се отбих и на посещение на вежливост при моя стар приятел и бивш агент Бърни Лавендър — „шивач на джентълмени от дипломатическия корпус“, чиято кроялна е сбутана в миниатюрен полусутерен в близост до „Савил Роу“. Бърни обаче открай време не отдаваше значение на размера. Вълнуваше се най-вече — заедно с Цирка — от възможността да получи достъп до дипломатическите салони по „Кенсингтън Палас Гардънс“ и в „Сейнт Джонс Ууд“ в името на интересите на Англия, като в същото време си осигурява и скромен доход, освободен от данъчно облагане.
Прегърнахме се, той придърпа завесите и пусна резето на входната врата. В името на старата ни дружба пробвах две-три от непотърсените още поръчки — сака и костюми, които по неизвестни причини чуждестранните дипломати не бяха дошли да си получат. Накрая, пак в духа на бившето ни сътрудничество, му връчих запечатан плик, който да държи в сейфа си до следващата ми поява. В плика се намираше френският ми паспорт, но Бърни се отнесе към него със същата грижовност, с каквато щеше да поеме от мен и плановете за десанта в Нормандия.
И ето че сега се явявам да си го поискам обратно.
— Та как е мистър Смайли? — пита ме, снишил глас от уважение или в преувеличена проява на тайнственост. — Чули ли сте се изобщо с него, мистър Г?
Не сме. А Бърни? Уви, и Бърни не е, така че се задоволяваме с леката шега, че той, Джордж, си е такъв — има навика да изчезва за дълго, без да се обади.
Вътрешно обаче не ми е никак до смях. Възможно ли е Джордж да не е вече между живите? И Бъни да знае, но да не иска да ми го каже? Но дори Джордж не е способен да умре тайно. Ами Ан, вечно неблаговерната му съпруга? Преди време бях дочул, че след като се наситила на многобройните си авантюри, тя се била захванала с някакво нашумяло благотворително дружество. Но кой можеше да каже дали тази й връзка е траяла по-дълго в сравнение с предишните?
Възвърнал си френския паспорт, минах по Тотнъм Корт Роуд и вложих средства в два мобилни телефона за еднократна употреба с по десет лири депозит за разговори във всеки от тях. И покрай явилото ми се в последния момент внезапно хрумване се сдобих и с онази бутилка скоч, която не се сетих да си купя още на аерогарата в Рен и която вероятно обяснява защо, слава богу, нямам никакъв спомен от последвалата нощ.
На другата сутрин станах призори, вървях под ръмящия дъжд в продължение на час и хапнах злополучно в попътна закусвалня. И чак тогава, с чувство на примирение с оттенъци на недоверие, събрах смелостта да спра черно такси и да дам на водача адреса, на който в продължение на две години бях преживял повече щастие, стрес и човешки страдания, отколкото на всяко друго място през живота ми.
Запомнил бях Дизраели Стрийт 13, тоест Оборите, като занемарена, неремонтирана последна къща в редица от долепени жилищни сгради в малка пряка в квартала Блумсбъри. И за най-голямо свое учудване я заварвам в абсолютно същия вид: непроменена, непокайваща се, неспестяваща укорите към своите лъснати и издокарани съседки. Часът, според уговорката, е девет сутринта, но на стъпалото пред входа стои слаба жена по джинси, маратонки и кожено яке и чете някому конско по мобилния си телефон. В мига, в който решавам да направя още една обиколка на района, осъзнавам, че пред мен е „Лора, която е история“, но в съвременни одежди.
— Добре ли спа, Пийт?
— Като ангелче.