— Кое копче да натисна, без опасността да хвана гангрена?
— Пробвай на „Етика“.
„Етика“ го беше измислил навремето лично Смайли като възможно най-непривлекателния надпис върху входен звънец. Предната врата се отваря и в полумрака се появява призракът на Мили Макрейг с някогашната гарвановочерна коса, побеляла колкото моята, атлетичното й тяло разкривено от старостта, но и със същото фанатично излъчване на насълзените сини очи, докато ми позволява по една въздушна целувка за всяка от измършавелите й келтски бузи.
Лора минава безцеремонно покрай двама ни. Двете жени застават наежени една срещу друга в преддверието като боксьори преди първия гонг, а от бурните спомени и угризения, които нахлуват в душата ми, ми се приисква единствено да се измъкна пак навън, да затворя подире си вратата и да се престоря, че никога не съм пристъпвал там. Онова, което успявам да видя, би надминало мечтите и на най-настойчивия археолог: старателно запазена гробница с непокътнати печати, посветена на операцията „Уиндфол“, и всичките й пасажери, в комплект с целия оригинален реквизит, като се почне от висящия на закачалката мой екип на доставчик на пици и се стигне до дамското туристическо колело на Мили Макрейг, старомодно дори в онези времена, с плетена кошница, кръгъл звънец и чанта „Рексин“ на рамката, паркирано върху специалната стойка в коридора.
— Имате ли изобщо желание да разглеждате? — обръща се Мили към Лора с безразличие, каквото би проявила към някой случаен купувач.
— Има заден вход — казва Лора на Мили и вади архитектурен план на сградата.
Боже мили, с това пък откъде се е сдобила?
Застанали сме пред остъклената кухненска врата. Под нас е градинката с размер на носна кърпа, а посред нея — зеленчуковата леха на Мили. Първи я прекопахме двамата с Мендел. Въжето на простора е празно, но пък и Мили беше предупредена, че идваме. Някогашната къщичка за птици. Двамата с Мендел я сковахме по късна доба от парчета ненужни летви. Под леко подпийналото мое ръководство Мендел я доукраси с табелчица, на която с поялник изписа „Всяка птичка е добре дошла“. И досега стоеше горда и изправена, каквато си беше и на онзи рожден ден, в чиято чест я построихме. Между отделните участъци със зеленчуци се вие покрита с камъчета пътека и води чак до портичката за целувки за сбогом, която на свой ред отвежда до частния паркинг, а той — до страничната уличка. Джордж просто не можеше да си представи конспиративна квартира без заден вход.
— Някой влизал ли е някога оттук? — интересува се Лора.
— Контрола — казвам, спестявайки на Мили необходимостта да отговори. — За нищо на света не би си позволил да влезе през предната.
— А останалите откъде влизахте?
— През главния вход. От момента, в който Контрола си присвои задния, той се превърна в неговия „личен асансьор“.
Ръси щедро всякакви дреболии, напомням си непрекъснато. Останалото заключи в паметта си и изхвърли ключа. Следващата точка от дневния й ред е витото дървено стълбище — миниатюрна реплика на всички прашасали стълбища в Цирка. Тъкмо се каним да се качим по него, когато чуваме слабо звънче и отнякъде се появява котка: голямо, черно, космато, злобно на вид животно с червена каишка около врата. Котката сяда, прозява се и вперва очи в нас. Лора отвръща на погледа й, след това се обръща към Мили:
— И тя ли се води към бюджета?
— Не е „тя“, а „той“, и е на моя лична издръжка, държа да отбележа.
— Име има ли си?
— Има.
— Но и то е тайна, така ли?
— И то.
Лора повежда групата, котаракът я следва боязливо, след тях и ние се спускаме до междинната площадка и спираме пред облицованата със зелено сукно врата със секретна брава. Отвъд нея е стаята на шифровчика. Когато Джордж първоначално нае сградата, тази врата беше остъклена, но шифровчикът Бен не позволяваше никой да го гледа в пръстите, та впоследствие сложиха сукното.
— Добре. Кой знае комбинацията? — пита Лора с тона на ръководителка на отряд скаутки.
И тъй като Мили пак нищо не казва, налага ми се да съобщя неохотно цифрите: 21 10 05 — датата на битката при Трафалгар.
— Бен служеше в Кралския флот — пояснявам, но Лора или не схваща намека, или поне не дава признак да го е схванала.
Настанява се на въртящия се стол и вперва яден поглед в редиците циферблати и копчета. Щраква някакво ключе. Нищо. Завърта реостат. Пак нищо.
— Токът го изключиха още навремето — измърморва Мили, по-скоро към мен, отколкото към Лора.