— Би ли споделил кой чете всички тези боклуци? Или, по-точно казано, кой ги четеше?
— Всеки с разрешен достъп до „Уиндфол“ и в действителност нуждаещ се да ги чете.
— А това ще рече?
— Ще рече — отвръщам с всичкото ми налично достойнство, — че Смайли беше стигнал до заключението, че при липса на въоръжена крепост на брега на Темза, естественото прикритие върши много по-добра работа от физическата охрана. Или, казано другояче, нито един местен взломаджия не би устоял при вида на решетки по прозорците и огнеупорна каса, но още не се е родил крадецът, който си мечтае да задигне цял вагон книги…
— Добре, вместо да говориш, ми покажи откраднатото. Поне онази му част, която се е съхранявала тук.
Поставям библиотекарска стълба пред изпълнено с изсъхналите цветя на Мили огнище и измъквам от най-горната лавица „Френология: ръководство за лаици“ от Хенри Дж. Рамкен, магистър по хуманитарни науки — Кеймбридж, и от изрязаната в нея кухина вадя бежова папка. Подавам я, Лора я поема отдолу, връщам д-р Рамкен на полицата и се спускам на здрава земя, където я заварвам приседнала върху страничната облегалка на библиотечен стол, зачела се в новопридобитата плячка; а Мили пак я няма никаква.
— Това, дето ми го даде, е за някой си Пол — хвърля ми обвиняващ поглед Лора. — Как го наричат тоя Пол, когато си е у дома?
Този път не успявам да овладея докрай тона на своя отговор:
— Няма как да си е у дома, Лора. Той загина. Паул, както се произнася името на немски, беше един от няколкото псевдонима на Алек Лиймас за пред берлинските му агенти. — И едва сега го докарвам по-небрежно: — Той редовно ги сменяше. Не се доверяваше особено на света. Или, по-точно казано, не изпитваше особено доверие към Междуведомствената.
Любопитството й е разпалено, но се мъчи да го прикрие от мен.
— Значи, тук са всички досиета, а? Целият вагон. Всичко, което си измъкнал, е скрито тук, в книгите? Така ли?
С безкрайно удоволствие я просвещавам:
— О, изобщо не може да става дума за всичко, Лора. За твое съжаление, Джордж се придържаше към своето правило да задържа колкото се може по-малко. Онези, от които можехме да се лишим, минаха през шредера. А всичко излязло от шредера, изгорихме. По закона на Джордж.
— А самият шредер къде е?
— Ей го там, в ъгъла.
Не го беше забелязала.
— И къде ги изгаряхте?
В онази камина.
— Имате ли протоколи за унищожаването им?
— Ако имахме, щеше да се наложи и тях да изгорим, не мислиш ли?
Докато се радвам на вкуса на своята малка победа, нейният поглед се премества към най-тъмния и отдалечен ъгъл на помещението и окачените там една до друга две високи фотографии на изправени мъже. Само дето този път не възкликва нищо от рода на „Мамка му“, ами се отправя натам с бавни стъпки, сякаш се бои да не ги подплаши и те да излетят.
— Ами тези хубостници?
— Йозеф Фидлер и Ханс-Дитер Мунт. Съответно началник и заместник-началник на оперативната дирекция на Щази.
— Да започнем от левия.
— Фидлер.
— Характеристика?
— Немски евреин, единствен оцелял син на загинали в концлагерите научни работници. Завършил хуманитарни факултети в Москва и Лайпциг. Започнал кариерата си в Щази на сравнително късен етап. Повишаван по ускорената процедура, голям мозък, ненавижда другия до него.
— Мунт.
— Да, по метода на елиминирането онзи следва да е Мунт — съгласявам се. — Малкото му име е Ханс-Дитер.
Копчетата на двуредния костюм на Ханс-Дитер Мунт са закопчани до едно. Ръцете му на убиец са притиснати плътно до тялото, с насочени надолу палци, очите му са вперени в обектива. Ханс-Дитер Мунт присъства на екзекуция. Собствената му. Или чужда. Няма значение. Изражението му ще си остане завинаги непроменено, дълбокият вертикален белег от нож през цялата му буза никога няма да зарасне.