Замисля се за известно време върху казаното от мен, но по начин, който, според мен, му е неприсъщ. Има вид на обиден — или озадачен — човек. От другата страна на решетката служителят от регистратурата го приканва с нервни жестове. Алек предава материалите. Служителят ги отмята в дневника.
— Присъствието на жена всъщност би могло да е полезно.
— Дори когато тази жена е убедена, че работя в Министерството на труда и издирвам способни немски учени? Силно се съмнявам!
— Доведи я. Нищо няма да й се случи — казва.
За човек, който познава Алек толкова добре, колкото го познавам аз, подобно изказване е буквално зов за помощ. През всичките години, през които сме ловували заедно, при всичките ни съвместни премеждия, за пръв път го виждам в безизходица. Дагмар е навита, така че още същата вечер тримата прелитаме по въздушния коридор до Хелмщет, наемаме кола, отиваме с нея до Дюселдорф и се настаняваме в познат на Алек хотел. Докато вечеряме, той почти дума не обелва, но Дагмар, която се оказва сериозна компания, успява да поддържа разговор, след който се изнизваме рано и се отдаваме на планираните целонощни плътски удоволствия, в които и двамата оставаме безкрайно доволни от представянето си. В събота сутринта се събираме за късна закуска и Алек съобщава, че има билети за футболен мач. За пръв път през живота си виждам Алек да проявява какъвто и да било интерес към футбола. Впоследствие се оказва, че всъщност билетите били четири.
— Кой е четвъртият? — подпитвам го, очаквайки да установя, че има някаква тайна любов, която е свободна единствено в съботите.
— Познат младеж — отвръща.
Качваме се в колата, Дагмар и аз се настаняваме на задната седалка и потегляме. Пред някакво кръстовище Алек спира до бордюра. Под реклама на „Кока-Кола“ го чака висок тийнейджър с безизразно лице. Алек бутва вратата отвътре, младежът се намества чевръсто върху предната седалка и Алек ни уведомява „Това е Кристоф“, при което ние му казваме „Здравей, Кристоф“ и запрашваме към стадиона. Алек заговаря младежа на немски — език, който вероятно познава по-добре и от английския — и под сурдинка. Младежът хъмка, кима или върти глава. На колко ли години е? Четиринайсет? Осемнайсет? Независимо от възрастта, той е типично олицетворение на вечния подрастващ немец от авторитарната класа: навъсен, пъпчив и обидено послушен. Косата му е руса, лицето бледо, а фигурата широкоплещеста, но за разлика от повечето младежи на неговите години, почти не се смее. Застанали един до друг с Алек върху леко възвишение встрани от тъч линията, двамата си разменят по някоя дума, която не стига до слуха ми, но момчето изобщо не реагира на ставащото по терена, само наблюдава втренчено, а на полувремето двамата изчезват нанякъде, вероятно да пуснат по една вода или да хапнат по някой кренвирш. Алек обаче се завръща сам.
— Къде изчезна Кристоф? — питам го.
— Трябваше да се прибира — отвръща ми рязко. — Майка му го държала изкъсо.
Друго не си казахме през остатъка от уикенда. С Дагмар прекарахме още щастливи часове в леглото, а с какво се е занимавал Алек нямам капка представа. Реших, че Кристоф е син на някой негов агент и се е нуждаел от чист въздух, понеже при агентите най-важно е да се грижиш за тях, а всичко друго остава на второ място. И чак когато ми дойде времето да се връщам в Лондон, Дагмар се беше прибрала жива и здрава при мъжа си в Стокхолм, а ние с Алек бяхме седнали да обърнем по чаша на изпроводяк в една от многобройните му любими берлински кръчми, го попитах: „Какво прави Кристоф?“. Не за друго, а защото ми мина през ум, че младежът ми се беше видял доста дезориентиран, като че ли недоволен, а вероятно и бях изрекъл нещо в този смисъл.
Първоначално ми се стори, че ще бъда възнаграден с поредното необяснимо мълчание, понеже Алек се извърна така, че да не виждам лицето му.
— Аз съм проклетият му баща, за бога — отвърна ми.
А след това ми изстреля цялата история — или поне онази част от нея, която беше готов да сподели — на къси, неохотни словесни откоси, предимно безглаголни, без дори да си направи труда да ме предупреди да не я споменавам никому, понеже беше сигурен, че няма начин да го сторя: германка от Дюселдорф, която му служела за куриер, докато работел в Берн: добро момиче, сприятелихме се, изкарахме една любов. Настояваше да се оженя за нея. Отказах, при което тя се омъжи за местен адвокат. Адвокатът осинови момчето — единственото му свястно деяние през целия му живот. Тя сегиз-тогиз ми разрешава да го виждам. Но не смее и гък да каже на онова копеле съпруга си, щото ще я пребие от бой.