Изминал е месец от рухването на Берлинската стена. Германия е в екстаз, нашето бретонско селце само отчасти. Лично аз сякаш се колебая между двете крайности: ту се радвам, че е настъпило някакво подобие на мир, ту се отдавам на спомените за извършеното от нас и за всичко онова, което сме пожертвали — включително, за съжаление, и под формата на чужд живот — през онези дълги години, през които си мислехме, че Стената ще просъществува във вечността.
И тъкмо докато се борех в това си колебливо състояние с годишната декларация за доходите на фермата в канцеларията на Ле Дьоз-Еглиз, отнякъде пристигна новият ни раздавач Дени — по онова време все още не заслужил уважителното „мосю“, а още по-малко пък „Генерала“, и не с жълта камионетка, а на колело — и връчи някакво писмо, но не на мен, а на стария Антоан, еднокракият ветеран от войните, който няма конкретно занимание и вечно кисне в двора, кой знае защо, с вила за сено в ръце.
След като огледа плика и отпред, и отзад, и допусна възможността писмото все пак да стигне до мен, Антоан изкуцука до вратата, връчи ми го и остана да ме наблюдава, докато се запознавах със съдържанието му.
Мюрен
Швейцария
Драги Питър,
Искам да те зарадвам с вестта, че прахът на нашия приятел Алек бе положен наскоро в Берлин, близо до мястото, където се спомина. Оказва се, че телата на повечето убити при Стената поначало са били изгаряни тайно, след което прахът им бил разпръсван. Според педантичните архиви на Щази обаче излиза, че в случая с Алек са допуснали изключение. Успяхме да открием праха му и да му осигурим прилично, макар и закъсняло погребение.
И на отделен лист — старите навици не се губят — адресът на малко гробище в берлинския район Фридрихсхайн, официално предназначено за жертвите на войната и тиранията.
По онова време живеех с Даян — поредното мое увлечение, което скоро щеше да приключи. Май й казах, че мой приятел се е разболял. Или че е умрял — не помня. Яхнах мотора — през онези години още можех — и се добрах нонстоп до Берлин в най-лошото време, каквото ми се е случвало някога, отправих се направо към гробището и на входа попитах къде да намеря Алек. Плътен, непрестанен дъжд. Старец, който, изглежда, изпълняваше ролята на пазач, ме съоръжи с чадър и схема и ми посочи дългата сива алея между два реда дървета. След дълго лутане открих онова, заради което бях дошъл: пресен гроб и мраморна плоча с надпис АЛЕК ЙОХАНЕС ЛИЙМАС, побеляваща зловещо под дъждовните струи. Без дати, без упоменаване на професията на покойния, но затова пък гроб в цял ръст, все едно е заровен ковчег, а не само урна с прах. За прикритие? От толкова много години те познавам, мислех си, а ти така и да не ми споменеш за „Йоханес“ — типично в твой стил. Цветя не носех; сигурно щеше да се изсмее при вида им. Та останах под чадъра да проведа нещо като вътрешен диалог с него.
Канех се да се кача пак на мотора, когато старецът ме попита дали не желая да се разпиша в книгата за съболезнования. Каква книга за съболезнования пък сега? Имал личното задължение да води такава, рече; и по-точно не задължение, ами дълг — към паметта на покойните. Защо пък не, казах си. Първи се беше подписал „ДС“ с адрес в Лондон. А в колонката за отдаване на почит — една-единствена дума: „Приятел“. Тоест Джордж — или поне онази част от него, която би бил готов да разкрие. След Джордж следваха куп немски имена, които нищо не ми говореха, срещу изписани послания от рода на „Вечно ще те помним“, и най-накрая самотното име „Кристоф“, без фамилия, а в насрещната колонка: „Sohn“ — син. С домашен адрес „Дюселдорф“.
Дали поради обзелата ме изведнъж еуфория, че Стената вече я няма и светът отново е свободен, което силно ме съмнява, или заради някакво чувство в стомаха, че ми е писнало от цял живот тайнственост, или просто от желание да се изправя под плющящия дъжд, за да се броя и аз за приятел на Алек? Няма значение каква е била причината, но факт е, че докарах нещата докрай: взех че вписах истинското си име, действителния ми адрес в Бретан, а в колонката за отдаване на почит — „Пиеро“ — понеже нищо друго не ми дойде наум, а и понеже Алек точно така ми викаше в онези редки случаи, когато се разчувстваше.
И какво направи ти, Кристоф — дивако мой и син на Алек? Ти какво направи? При някое следващо твое посещение на бащиния ти гроб — понеже без някаква особена причина приемам, че е имало и следващи такива, ако не за друго, поне за да проследиш накъде вървят нещата — си хвърлил пак поглед на книгата за съболезнования и какво да видиш? Изписано ясно Питър Гуилъм и Ле Дьоз-Еглиз — не някакъв псевдоним, фалшив адрес или конспиративна квартира, а самият аз, чисто гол и къде точно живея. Ето, значи, как си стигнал от Дюселдорф чак до Бретан.