В течение на ред дълги уикенди в друг провинциален дом с друга прекрасна градина обогатих репертоара си с нови трикове от рода на вземане на контрамерки против проследяване и откриване на непознат таен куриер в тълпа. Някъде по средата на тези лудории, на скромна церемонийка в конспиративна квартира на Саут Одли Стрийт ми връчиха бащините медали за храброст — един френски и един английски — заедно с придружаващите ги грамоти. „Защо чак сега?“, можеше да попитам. Но вече се бях научил да не задавам въпроси.
Едва след като започнах да посещавам Източна Германия, в живота ми се появи и блуждаещата фигура на очилатия дебеланко с вечно притеснен вид Джордж Смайли. Това стана в Уест Съсекс през неделен следобед, в който докладвах за току-що завършилата ми мисия, но вече не на Джак, а на здравеняк на име Джим — чех по произход, приблизително на моя възраст, по фамилия, когато най-после му позволиха да притежава такава, Придо. Споменавам го, защото и той щеше да играе съществена роля в по-нататъшната ми кариера.
Смайли прие рапорта ми, без почти нищо да каже; седеше, слушаше и само от време на време ме поглеждаше като някакъв бухал над дебелите рогови рамки на очилата си. Но след като приключих, ме покани да се поразходим в градината, която ми се стори безкрайна, вероятно заради присъединения към нея парк. Приказвахме, седнахме на пейка, продължихме да вървим, пак седнахме, но не преставахме да разговаряме. Как я карала милата ми майчица? Жива и здрава ли била все още? Да, благодаря, добре е, Джордж. Започнала е да поизкукуригва, иначе нищо й няма. А по повод на баща ми, запазил ли съм отличията му? Отвърнах, че майка ми всяка неделя ги лъска, което си беше самата истина. Но не споменах, че понякога ги окачва на моите гърди и плаче. За разлика от Джак обаче, Джордж нито веднъж не ме попита как я карам с момичетата. Вероятно се придържаше към максимата „Колкото повече, толкова по-добре“.
Но когато днес си спомням за този наш разговор, набива ми се на очи фактът, че той, умишлено или не, изобщо не се опитваше да ми наложи онази своя бащинска фигура, в която се превърна през годините. Допускам обаче, че чувството може да съм го изпитвал само аз, не и той. Със сигурност мога да кажа единствено, че когато той се реши да постави ребром въпроса, имах усещането, че най-после съм се завърнал у дома, независимо че за мен домът ми беше на отсрещната страна на Ламанша, в Бретан.
— Питаме се — обяви той с глас, който сякаш идеше отдалеч — дали не те привлича идеята да започнеш работа при нас на по-редовни начала? Външните сътрудници не винаги се вписват добре в екипа, но се надяваме ти да направиш изключение. Заплатата не е голяма, а и често се налага човек да изоставя сегашната си кариера. От друга страна обаче, смятаме, че работата, която вършим, е от голямо значение, стига да те вълнува най-вече целта, а не самите средства.
2
Фермата ми в Ле Дьоз-Еглиз се състои от внушително извисяваща се, но неотличаваща се с нищо гранитна господарска сграда, строена през XIX в., един занемарен хамбар с каменен кръст върху фронтона, останки от фортификационни съоръжения от отдавна забравени войни, древен зидан с камъни кладенец — от години неползван, но навремето реквизиран от бойци на Съпротивата за скривалище на оръжия, използвани срещу нацистките окупатори, — не по-малко древна външна пещ, изживяла времето си преса за сайдер и петдесет хектара безлично пасище, преминаващо в урви, които стигат до ръба на морето. Четири поколения от рода ми са живели в това имение. Аз съм петото. А имотът не е нито благороднически, нито печеливш. Десният прозорец на всекидневната ми гледа към възлестата островърха кула на църква от XIX в., а левият — към самостоятелен бял параклис със сламен покрив. Тъкмо от тези две религиозни сгради носи името си селото. Както и навсякъде другаде в Бретан, и тук или си католик, или си нищо. Аз съм нищо.
За да стигнеш до фермата ни от градчето Лориан, първо трябва да шофираш около половин час в западна посока по южното крайбрежие, през зимен шпалир от кльощави тополи, покрай камари камънаци от Хитлеровия атлантически вал, които, бидейки непреместваеми, бързо се сдобиват със статута на един съвременен Стоунхендж. След като изминеш трийсетина километра, започваш да търсиш с очи от лявата страна на пътя пицария с превзетото наименование „Одисея“, а скоро след това съзираш отдясно вонящата автоморга, в която погрешно кръстеният с благородническото име Оноре — пияница и нехранимайко, с когото майка ми открай време ми е забранила да имам вземане-даване, — известен като селския гадняр, търгува с разни вехтории, стари автомобилни гуми и оборски тор. След очуканата табела „Деласю“, което е названието на маминия ми род, свиваш по разровения черен път и набиваш спирачки пред всяка дупка, освен ако не си пощаджията мосю Дени, който минава на слалом между тях с пълна скорост. И той точно това правеше през въпросното слънчево ранно есенно утро, за най-голямо възмущение на кокошките по двора и възвишеното безразличие на моята любима Аморьоз — ирландската ми сетерка, прекалено заета в момента да почиства с език най-новото си котило, за да обръща внимание на някакви си там хорски дейности.