Без да прави и най-малък опит да избяга, докато клиентите пищели, а мисис Лоунс се обаждала на 999, Марс не проявил никакво угризение, а продължил да залива нещастната си жертва с обиди.
Както отбеляза впоследствие един от по-младшите ми служители, самият той бил безкрайно благодарен, че не присъствал на самата сцена, понеже щял да се почувства длъжен да наруши своето прикритие и да се намеси. Освен дето се съмнявал най-откровено, че щяло да е по силите му сам да укроти нападателя.
В случая униформените полицаи се явили своевременно и задържали нападателя, който не оказал съпротива.
— Моят въпрос следователно е: ти лично знаеше ли предварително, че Алек ще бие горкия мистър Лоунс?
— По принцип, да.
— В смисъл?
— Идеята им беше да се стигне до момент, в който Алек да изгори и последния мост зад гърба си. И като излезе от затвора, да е без пукнат грош и с отрязани пътища за връщане.
— Под „им“ разбираш Контрола и Смайли.
— Да.
— Но изключваш себе си. Нима не става дума за сътворена от теб брилянтна идея, присвоена впоследствие от по-старшите и по-достойните от теб?
— Не.
— Защото мен ме гложди мисълта да не би ти лично да си подкокоросал Алек. Предполагам, че точно това ще твърди противниковата страна. Че си подтикнал бедния си пропаднал приятел към нови дълбини на покварата. Казваш, че не си. Което е утешително. Същото, предполагам, се отнася и за сумите, които Алек е присвоявал от касата на Цирка. Че и на това са го подучвали други шестима души, а не ти?
— Контрола, най-вероятно.
— Добре. Значи, докато Алек си търси белята по нареждане на началниците, ти се явяваш негов верен приятел, а не някакъв зъл гений. С което Алек би трябвало да е бил наясно, така ли?
— Предполагам, че така е било.
— Ще рече ли това, че Алек е бил също така наясно с твоя допуск до „Уиндфол“?
— Откъде да е бил наясно, по дяволите! Та той и понятие си нямаше за „Уиндфол“!
— Да. Добре. Боях се, че ще те докарам до възмущение. Сега смятам да се оттегля, за да поработя върху домашното си, а ти прегледай този тук ужас. Преводът на английски е трагичен. Но същото, доколкото разбирам, можело да се каже и за оригиналния текст. На човек направо да му се доплаче за красноречието на Спешъл Бранч.
Обзе ме необясним гняв в мига, в който вратата се затвори подире й. Къде отива тая, дявол да я вземе? Как може така да ме зарязва без предупреждение? Да не хукна да се отчита задъхана на приятелчетата си в бастиона? Това ли е играта й? Пробутват й няколко донесения на Спешъл Бранч и й казват: я го пробвай как ще реагира на това? Така ли стават тия работи? Макар да знаех, че тези работи не стават точно така. Уверен бях. Табита беше ангел пазител за всеки поверен й ответник. А благият и тъжен поглед виждаше далеч по-напред в сравнение със зрението на Бъни или Лора. В това също не се съмнявах.
Алек се е облегнал на перваза и се мъчи да гледа през мръсния прозорец. Аз съм заел единствения фотьойл. Намираме се в стая на горния етаж на хотел за търговски пътници, предлагащ почасово наемане на стаи. Обади ми се сутринта на необявения номер в Мерилибоун, запазен специално за агентите: „Ще те чакам в шест в «Дъчес»“. Имаше предвид „Дъчес ъф Олбъни“ на Прийд Стрийт — любим негов пъб в миналото. Измършавял е, със зачервени очи и нервни тикове. Чашата в ръката, с която пие, трепери. Кратки, недоизказани изречения, процедени между паузите.
— Има там едно момиче — казва. — Проклета комунистка. Но няма как. Поне при нейния произход. Пък и кой днес го е еня кой какъв е?
Задръж. Не задавай въпроси. Нека сам ти каже какво иска.
— Викам му на Контрола: „Не я замесвай“. Но му нямам доверие на това дърто копеле. Никога не знаеш какво е намислил. Съмнявам се, че и самият той знае. — Продължителен оглед на улицата под нас. Продължително съчувствено мълчание от моя страна. — И къде, мама му стара, се е скатал тоя Джордж? — извръща се обвинително към мен. — Оная вечер имах треф с Контрола на Байоутър Стрийт. Джордж така и не се появи, мътните да го вземат.