Джон льо Каре — Джордж Смайли: Шпионско наследство #9
1
Предлагам ви — в рамките на личните ми възможности — правдиво описание на ролята ми в британската операция за дезинформация с кодово название „Уиндфол“, проведена срещу източногерманската разузнавателна служба Щази в края на петдесетте и началото на шейсетте години и довела до смъртта не само на един от най-добрите английски тайни агенти, с които съм имал възможността да работя, но и на невинната жена, заради която той пожертва живота си.
Професионалният служител в разузнаването не притежава по-силен имунитет към човешките чувства в сравнение с останалата част на човечеството. Много по-съществена за него е степента, до която съумява да ги потиска — в реално време или, както в моя случай, с петдесетгодишно закъснение. Само допреди два месеца, заслушан нощем от спалнята на моя дом — усамотената ми ферма в Бретан — в мученето на кравите и в кокошите свади, успявах решително да отблъсквам обвиняващите ме гласове, които периодически се мъчеха да нарушат съня ми. Прекалено млад бях, оправдавах се, прекалено доверчив, наивен и с по-низш чин. Ако търсите кого да скалпирате, разправях им, ориентирайте се към гросмайсторите на дезинформацията — Джордж Смайли и повелителя му Контрола. Защото именно тяхната изтънчена хитрост, подчертавах, тяхното извратено академично мислене, а не моето, родиха победата и страданието, известни ви под името „Уиндфол“. Затова едва сега, след като от службата, на която посветих най-хубавите си години, решиха да ми търсят сметка, се виждам принуден от напредващата старост и нарастващата озадаченост да опиша както светлите, така и тъмните страни на собственото ми участие в тази афера.
Дори самото ми вербуване от Сикрет Интелиджънс Сървис — или Цирка, както го наричахме ние, „младотурците“, в онези предполагаемо ведри времена, когато службата ни се помещаваше не в днешната гротескна крепост на брега на Темза, а в бомбастичната викторианска купчина червени тухли, построена на извивката на Кеймбридж Съркъс[1] — си остава за мен загадка, сравнима единствено с обстоятелствата на появата ми на бял свят, най-вече заради факта че двете събития са неделими.
Баща ми, от когото са ми останали съвсем бегли спомени, бил според майка ми прахосник от живееща в централните английски графства богата англо-френска фамилия, човек с бързо топящо се наследство и необуздаеми апетити, компенсирани от любовта му към Франция. През лятото на 1930 г. отишъл на минерални бани в курортното градче Сен Мало на северното бретонско крайбрежие, обикалял по казината и maisons closes[2] и изобщо се правел на бонвиван. По случайност и майка ми — единствено отроче на стар бретонски фермерски род, тогава двайсетгодишна — се оказала точно тогава в града в ролята си на шаферка на дъщерята на заможен аукционер на добитък. Поне тя така твърдеше. Но тъй като се явява ненадежден източник и е склонна да доукрасява фактите, щом не говорят в нейна полза, допускам, че може да се е озовала в града и с други, далеч не толкова благочестиви цели.
След церемонията по бракосъчетаването, разправяше тя, заедно с друга шаферка, подкрепени с някоя и друга чаша шампанско, се измъкнали от сватбеното веселие и както си били с официалните тоалети, тръгнали на разходка по гъстонаселената крайбрежна улица, по която се разхождал с определени намерения и баща ми. Майка ми била хубавичка и палава, приятелката й — не чак дотам. Завихрил се бурен романс. Майка ми проявяваше разбираема свенливост по отношение на скоростта му. Набързо било уредено още едно бракосъчетание, чийто плод съм бил аз. Баща ми, изглежда, не бил по природа семеен човек и дори в началните години на брака съумявал така да си уреди живота, че отсъствията му да траят по-продължително от присъствията.
Тук обаче историята приема героичен оттенък. Войната, както е известно, променя всичко, та и баща ми успяла да промени за нула време. Едва я обявили, и той взел да блъска по вратите на британското министерство на войната и да предлага услугите си на всеки, който ги пожелаел. Пак според майка ми възложил си бил мисията да спаси еднолично Франция. Дали освен това си е поставял за цел да се спаси и от брачните окови е еретична мисъл, която така и не ми беше разрешено да изразя дори шепнешком в присъствието на майка ми. Англичаните току-що били създали Управлението за специални операции с прословуто поставената му от самия Уинстън Чърчил задача „да подпали Европа“. Градчетата по югозападното бретонско крайбрежие гъмжали от германски подводничари, а нашият местен околийски център Лориан — бивша френска военноморска база — гъмжал по-силно от всички останали. Пет пъти пускали баща ми с парашут над бретонските равнини, където се свързвал с каквато група от Съпротивата успеел да намери, допринасял лично към всеобщия хаос и накрая загинал по най-ужасен начин в ръцете на Гестапо в ренския затвор, оставяйки подире си пример за саможертва, какъвто не е по силите на един син да повтори. Другото, което ми бе завещал, беше неоправданата му вяра в британската система от независими частни училища, която, след цялата некадърност, която бе проявил в неговото си британско училище, ме беше обрекла и мен на същата орис.
1
Главната квартира на британското разузнаване Сикрет Интелиджънс Сървис (МИ6) се намира на лондонския площад „Кеймбридж“ (Cambridge Circus). Оттам и пренебрежителното нарицателно Цирка (The Circus). — Б.пр.