— Че да си докарам някое порицание от Централата, така ли? Или Лондон да ме отзове. А в най-лошия случай, направо да ме изрита — подсказвам със съответната дисциплинарна строгост на изражението.
— Погледни по-широко върху нещата, Питър. Представи си, че там някъде, навън, съществуват трети лица с накърнени законни интереси. Най-обикновени хора от външния свят, които, вследствие на нещо сторено от теб — по погрешка, заради изтървани нерви или временна плътска слабост — са се превърнали в съпътстващи жертви. Хора, които след години — евентуално след цяло поколение — са си наумили, че могат да натикат Службата в сензационно съдебно дело. И да изстискат от нея яко съдебно обезщетение или ако това не стане, да я осъдят като частни лица за непредумишлено убийство или нещо още по-лошо. Имам предвид не само Службата като цяло, но и — веждите му политат в израз на предвзета изненада — конкретно назован бивш неин служител. И такава възможност ли никога не си допускал? — Вече звучи не толкова като юрист, колкото като лекар, подготвящ те за възможно най-лошата вест.
Опитвам се да спечеля малко време. Почесвам се по одъртялата глава. Не се сещам.
— Май покрай стремежа ми да създавам повече ядове на противника не ми е останало време и за това да си мисля. Когато отпред ти е противникът, а отзад — Централата, не ти остава кой знае колко време да философстваш.
— На тях ще им е най-лесно да започнат с парламентарна процедура, да подготвят нещата за съдебно дирене чрез официално уведомително писмо, но без да стигат до дело.
Извинявай, Бъни, ама ми трябва още мъничко време да помисля.
— А даде ли се впоследствие ход на делото, парламентарното разследване ще се прекрати, оставяйки съда да действа на воля, по свое усмотрение. — Напразно очаква да кажа и аз нещо, затова засилва натиска: — Нима названието „Уиндфол“ продължава да не събужда никакви спомени у теб? Не ти ли е звъннало все още звънчето за тайна операция, продължила цели две години, в която си играл значителна — някои дори я определят като героична — роля? И нямаш и най-малък спомен от нея?
След това Лора ми задава същия въпрос с немигащите си монахински очи, а аз пак се преструвам, че се ровя из старческата си памет и — дявол да го вземе — пак за абсолютно нищо не се сещам, но какво да се прави, старост-нерадост, отчаяно клатя побелялата си глава.
— Да не би да става дума за някакво тренировъчно занятие? — питам бойко.
— Лора току-що ти обясни за какво става дума — срязва ме Бъни, а аз на свой ред признавам „Ама, да, разбира се“ и се мъча да придобия притеснен вид.
Временно сме се отдалечили от „Уиндфол“ и вместо това пак се занимаваме със заплахата някой най-обикновен човек от външния свят първо да се заяде в парламента с конкретно назован бивш служител на Службата, а след това да я захапе отново в съда. Но и до този момент не сме уточнили за чие име и за кой конкретен бивш служител би могло да става дума. А говоря в първо лице множествено число, защото, ако някога ви се е налагало да участвате в разпит, знаете, че в един момент се възцарява атмосфера на съучастие и заедно с разпитващите ви се озовавате на една и съща страна на масата, а на отсрещната страна остават само въпросите, на които търсите отговора.
— Да вземем за пример личното ти кадрово досие, Питър, или по-точно онова, което е останало от него — оплаква се Лора. — То не само е било прочистено, ами направо са го оглозгали. Хубаво, отчитаме, че някои от по-чувствителните приложения към него са били прекалено тайни, за да влязат в общия архив. В това отношение не би трябвало да има спор. Точно такава е ролята на тайните приложения. Но какво, мислиш, намираме в самия архив с ограничен достъп? Огромна кръгла нула.
— Шибана работа — обобщава накратко положението Бъни. — Ако се съди по досието ти, цялата ти кариера в Службата е вагон с лайнени протоколи за унищожаване.
— Меко казано — отбелязва Лора, явно без ни най-малко да се притеснява от несъвместимия с юриспруденцията речник на колегата си.
— Но в интерес на справедливостта, Лора — намята изведнъж Бъни фалшивата тога на пръв приятел на обвиняемия, — би следвало да допуснем и възможността всичко това да е пъклено дело на прословутия злодей Бил Хейдън. — След което се обръща към мен: — Надявам се поне Бил Хейдън да помниш все още.