Беше започнала да си прибира багажа: очилата, жилетката, книжните носни кърпички, донесенията от Спешъл Бранч, докладите на Щази.
— Казваш ли нещо, душа?
Казал ли съм нещо? И двамата не сме сигурни. Но тя е спряла да прибира нещата си. Държи куфарчето отворено в скута си и ме чака да проговоря. Венчален пръстен на средния пръст. Странно как не съм го видял досега. Кой ли е съпругът й? Вероятно е покойник.
— Виж какво.
— Гледам, душа.
— Да приемем за миг абсурдната ти хипотеза…
— Че дяволски хитрата операция е успяла…?
— Да приемем само теоретически, макар аз най-категорично да я отхвърлям… ти наистина ли твърдиш най-сериозно… че ако някой ден се случи невъзможното и на бял свят се появи потвърждаващо я документално доказателство…
— В което сме убедени, че няма да стане, но ако наистина вземе да се появи, ще трябва да е абсолютно непробиваемо…
— Та нима ти искаш да ме убедиш, че при такова невероятно стечение на обстоятелствата обвиненията… съдебното дирене… цялата пукотевица срещу… мен, Джордж, при условие че го намерят, та дори и срещу Службата като цяло… че всичко това ще отпадне?
— Ти ми намери доказателството и остави на мен грижата да ти намеря подходящ съдия. Дори и в този момент лешоядите кръжат над главите ни. Ако не се явиш на заседанието им, Общопартийците ще заподозрат най-лошото и ще предприемат съответните действия. Поисках паспорта ти от Бъни. Говедото не ще да го пусне. Но е готов да удължи престоя ти на „Долфин Скуеър“ при досегашните мизерни условия. Които тепърва ще обсъдим. Утре сутринта по същото време устройва ли те?
— Не може ли да се срещнем в десет?
— Ще се явя точно на секундата — отговори тя, а аз потвърдих, че и от мен може да очаква същото.
13
Настигне ли те истината, не се прави на герой, ами бягай. Аз обаче си налагам да навляза с бавна походка в „Долфин Скуеър“ и да се кача до конспиративната квартира, в която, вече ми е ясно, няма повече да преспивам. Придърпвам завесите, въздъхвам примирено към телевизора, затварям вратата на спалнята. Вадя френския паспорт от тайника зад инструкцията как да действаме при пожар. Бягството трябва да се предхожда от успокояващ те ритуал. Обличам чисти дрехи. Пускам самобръсначката в джоба на шлифера, оставям всичко друго на място. Слизам в грил-ресторанта, поръчвам си нещо леко за хапване и забивам нос в скучната книга като примирил се с предстоящата самотна вечер човек. Заговарям сервитьорката унгарка, в случай че е длъжна да им докладва. Аз всъщност живея във Франция, обяснявам й, но съм дошъл за делови преговори с цял куп английски адвокати; надали тя може да си представи нещо по-гадно от това, ха-ха. Плащам сметката. Излизам бавно на двора, където дългополи дами на преклонна възраст по бели капели се припичат на двойки по градинските пейки на необичайното за сезона топло слънце. Готов съм да се включа във всеобщия излаз към крайбрежната улица и никога повече да не се върна.
С тази разлика, че до последните две дейности така и не стигам, понеже вече съм забелязал Кристоф, синът на Алек, облегнал се лениво в дългия си черен лоден и бомбето сам-самин на пейка на двайсетина метра от мен, метнал небрежно ръка върху облегалката, кръстосал за отмора един едър крак върху другия и заровил — така че да не пропусна да забележа — дясната си ръка в джоба на палтото. Вперил е поглед право в мен и се усмихва — нещо, което не съм го виждал да прави нито като наблюдаващо футболен мач дете, нито като хранещ се с пържола и пържени картофи възрастен. Но усмивката, изглежда, е новост и за него, понеже е придружена с особена белота на лицето, подсилена от чернотата на шапката му, а и самата му усмивка попримигва като дефектна електрическа крушка, която не е сигурна дали е запалена, или изгасена.
Истината е, че и аз не по-малко от него се чувствам като в небрано лозе. Обзела ме е някаква умора, за която подозирам, че е всъщност страх. Ами ако не му обърна внимание? Ако само му махна весело с ръка и продължа замисленото мое бягство? Тогава той ще тръгне подире ми. Ще вдигне голяма патърдия. Защото и той следва някакъв свой план, ама отде да знам какъв точно?