Болезнено бледата усмивка не престава да примигва. Долната му челюст потръпва особено, сякаш не може да я овладее. Ами ако в действителност е счупил дясната си ръка? Да не би затова да я е напъхал така неловко в джоба на палтото? Не проявява никакво намерение да се изправи. Насочвам се към него под следящите ме погледи на седналите дами с белите капели. Двамата сме единствените мъже в целия двор, а ексцентричната, да не кажа гаргантюанска фигура на Кристоф на практика си е присвоила цялата сцена. Какво общо мога да имам с него, чудят се те. Същото се питам и аз. Спирам отпреде му. Нищо по него не помръдва. Никаква разлика с бронзовите скулптури на известни хора от рода на Чърчил и Рузвелт, изобразени седнали на разни обществени места — същата влажна кожа, същата неубедителна усмивка.
Но за разлика от другите статуи, тази оживява бавно: сваля кръстосания крак, с високо вдигнато дясно рамо и с все още напъхана в джоба на палтото дясна ръка отмества едрото тяло, за да ми направи място да седна от лявата му страна. Оказва се, че наистина е болезнено блед и че челюстта му потръпва — ту се усмихва, ту гримасничи, — а втренченият му поглед е трескав.
— Кой ти каза къде да ме намериш, Кристоф? — питам с всичката възможна ведрост в гласа, а у мен се заражда неизвестно откъде хрумналата ми идея, че са го ориентирали Бъни или Лора, а защо не и Табита, със задачата да сключи тайно споразумение между Службата и онези, които я съдят.
— Спомних си — разтяга се усмивката със замечтана гордост. — Разполагам с гениална памет, разбираш ли? Най-големият мозък в цялата шибана Германия. Нали след като похапнахме онзи път ти ме прати на майната си гъзина. Добре де, не бяха точно това думите ти. Но аз тогава те оставих. Събрах се с приятели. Попушихме, пошмъркахме, заслушах се. И какво, мислиш, чувам? Можеш ли да познаеш?
Завъртам глава. И аз съм се засмял.
— Татко. Чувам татко си. Бащиния ми глас. По време на една от разходките ни в двора на затвора. Аз излежавам присъда, а той, като примерен баща, какъвто винаги си е бил, се старае да навакса за продължителното си отсъствие. Така че ми говори за себе си, забавлява ме, разправя ми какво е станало през всичките години, през които сме били разделени, та да съм бил в течение. Какво значело да си шпионин. Какви специални хора сте били вие, шпионите, и колко сте предани. Но и какви непослушници сте били. И знаеш ли какво още ми разправи? Разказа ми за „Худ Хаус“. Чието име буквално означавало „Разбойнически дом“. И как редовно сте се майтапели на тази тема. Че Циркът държал куп смотани конспиративни квартири не къде да е, а в кооперация, която се казвала „Разбойнически дом“. Там са ни наврели, понеже и ние сме си живи разбойници, вика. — Усмивката му преминава в намръщено негодувание. — Ти даваш ли си сметка, че лайнената ви Служба те е регистрирала на този адрес под собственото ти име, да му се не види? П. Гуилъм. Страхотни мерки за сигурност, няма що! Това известно ли ти е изобщо? — настоява да знае.
Не, нямах представа. Но и не се учудих, макар да би следвало, че в продължение на повече от половин век Службата не беше счела за необходимо да промени навиците си.
— Кажи ми сега и за какво си дошъл? — попитах го, изнервен от усмивката, която той май не успяваше да снеме от лицето си.
— За да те убия, Пиеро — обясни ми той без никакво повишаване или промяна в гласа. — Да ти пръсна шибаната глава. Тряс. И край с теб.
— Тука ли? — попитах. — Пред всичките тези хора? И как?
С полуавтоматичен пистолет „Валтер П38“ — същият онзи, който току-що бе извадил от десния джоб на палтото и сега размахваше пред очите на околните; върна го в джоба едва след като ми даде достатъчно време да му се порадвам, но не го пусна, а в тон с най-здравите традиции на гангстерските филми насочи дулото му право в мен през диплите на палтото. Не ми е писано да знам дали изобщо се впечатлиха от тази сценка дамите с белите капели. Дали не решиха, че ни снимат в някой филм. Или че сме просто глупави пораснали момченца, които си играят с детски пистолет.
— Господи, Боже мой! — за пръв път в живота си използвах съзнателно това възклицание. — Това пък откъде го взе?
Въпросът ми го подразни и усмивката му угасна.
— Ти какво си мислиш? Че нямам връзки с тукашната мафия ли? Че не познавам хора, които да ми услужат с такъв пистолет? — заяде се, щракайки с пръстите на свободната си ръка под носа ми.
Изразът „да ми услужат“ ме накара да се озърна инстинктивно, да не би законният собственик да е в непосредствена близост, тъй като не можех да си представя подобна услуга в дългосрочен план: и именно в хода на озъртането погледът ми се спря случайно върху ремонтираното в няколко цвята волво, паркирано върху двойната жълта линия точно срещу извеждащата на крайбрежната улица арка; а едновременно с това — и върху плешивия й шофьор, стиснал с две ръце волана и вперил право напред съсредоточения си поглед.