— Хайде стреляй, Кристоф — казвам в момента, в който забързано ни подминава двойка на средна възраст. — Стреляй, щом затова си дошъл. Какво значение има още една година за човек на моята възраст? Мигновената чиста смърт е далеч повече за предпочитане. Стреляй, че после да можеш до края на живота си да се поздравяваш за стореното, докато гниеш зад решетките. Така и така си виждал как старци мрат в пандизите. Стани и ти един от тях.
Гръбните ми мускули вече се гърчат, някакъв пулс дъни в ушите ми, но не ме питайте от собствената ми глава ли произхожда, или чувам боботенето на минаваща баржа. Устата ми е пресъхнала от всичките приказки, а изглежда и зрението ми е помътняло, понеже чак след време си давам сметка, че Кристоф всъщност се е привел току до мен през парапета, повръща и хлипа от болка и гняв.
Протягам ръка през гърба му и изтеглям дясната му ръка от джоба. А когато установявам, че е празна, бъркам и изваждам оръжието, след което го запокитвам с всичка сила в реката, но не чувам ответен звук. Опрял е ръце върху парапета и е забол главата си в лактите. Пребърквам и другия му джоб, да не би случайно да е взел за самочувствие и резервен пълнител, и се оказвам прав. Едва успявам и това да хвърля в реката, когато плешивкото от многоцветното волво, който, за разлика от Кристоф, се оказва съвсем дребен и полуизмършавял на вид човек, го хваща изотзад през кръста и се опитва да го дръпне, но така и не сполучва.
С общи усилия успяваме да отлепим Кристоф от парапета и пак с общи усилия го довличаме някак си до волвото. А той точно тогава започва да вие. Посягам към дръжката на предната врата, но бойният ми другар вече е отворил задната. Със съвместни усилия го набутваме и захлопваме вратата подире му, което поприглушава, но не прекъсва воя му. Волвото се отдалечава. Стоя съвсем сам на тротоара. Бавно и полека усещам завръщането на уличното движение и околните шумове. Жив съм. Махвам на едно такси и казвам на шофьора да ме закара до Британския музей.
Първо павираната алея. След нея — вонящият на изгнил боклук частен паркинг. Следван от шестте ниски, незаключващи се двукрилни портички: нашата е последната вдясно. И да е кънтял в ушите ми воят на Кристоф, аз отказвам да го чуя. Пантата на портичката изскърцва. Нея няма как да не я чуя. Скърца си открай време, независимо от това, колко често я смазваме. Ако имаме предварителна уговорка с Контрола, че ще идва, оставяме портичката отворена, за да си спестим киселите забележки на стария дявол, че появата му се оповестявала с чинелен трясък. Плочки от блед йоркски пясъчник, положени лично от нас двамата с Мендел. С посята от нас във фугите трева. И нашата къщичка за птици. Всяка птичка е добре дошла. Три стъпала до кухненската врата, през чието стъкло ме следи неподвижната сянка на Мили Макрейг и с вдигната ръка ми забранява да вляза.
Стоим в опряната в стената импровизирана градинска барака, побрала кофите й за боклука и останките от дамското й колело, изхвърлено от къщата от Лора, завито с брезент, със свалени за по-голяма сигурност колела. Разговаряме под сурдинка. Вероятно винаги така сме си говорили. От кухненския прозорец ни наблюдава секретната котка.
— Нямам представа къде какво са монтирали, Питър — споделя тя. — Но вече нямам доверие на телефона. Не че преди това съм имала, реално погледнато. И на стените си нямам доверие. Нямам представа с какво разполагат в днешно време, нито къде може да са го пъхнали.
— Нали чу какво ми каза Табита по отношение на доказателствата?
— Отчасти. Колкото ми е нужно.
— Пазиш ли още всичко, което ти поверихме? Оригиналните показания, кореспонденцията и другото, което Джордж ти беше възложил да скриеш?
— Лично преснех всичко на микроточки. И лично го укрих.
— Къде?
— В моята градина. В моята къщичка за птици. В техните касети. В напоени с масло парцали. В това тук — посочва останките от велосипеда й. — Тия, днешните, не знаят как да търсят, Питър. Никой не ги е обучил как се извършва обиск — добавя с възмущение.
— Включително и разговорът на Джордж с „Уиндфол“ в Лагер 4? Интервюто, с което го завербува? Сделката помежду им?