— Ти какво толкова си се зачел тука? — питам, колкото да кажа нещо, но с понижен глас, за да спазя правилото за пазене на тишина.
— О, драги мой, хич и не питай. Одъртял шпионин търси да открие извечната истина. Безобразно млад ми изглеждаш, Питър. Да не би пак да си се отдал на обичайните си лудории?
В същото време прибира книгите и листата и ги набутва в някакво шкафче. По стар навик се впускам да му помогна.
И тъй като мястото не е никак подходящо за конфронтацията, която съм му замислил, решавам вместо това да го попитам как е Ан.
— Добре е, Питър, благодаря. Да. Много е добре, най-общо казано… — допълва, докато заключва шкафчето и прибира ключето в джоба си. — Гостува ми понякога. Правим разходки. Из Шварцвалд. Е, не като някогашните ни маратони, признавам си. Но все пак се разхождаме.
Провежданият полушепнешком разговор помежду ни се прекратява при появата на възрастната жена, която с трудност снема чантичката от рамото си, намества книгите по бюрото, окачва очилата за четене първо на едното си ухо, после на другото, и с шумна въздишка се настанява в нейната си ниша. Имам чувството, че тъкмо тази нейна въздишка подкопа и последните останки от моята решимост.
Седнали сме в спартанската ергенска квартира на Джордж, от която се разкрива гледка към целия град. Не познавам по-добър слушател от него. Дребното му тяло изпада в нещо като летаргия. Дългите му мигли се затварят наполовина. И нищо не се променя в изражението му — няма да се намръщи, няма да кимне, дори вежда няма да повдигне, докато не свършиш. А след като си свършил — в което се убеждава, като ти поиска допълнително обяснение във връзка с отделна дреболия, която си пропуснал или позамазал — пак никаква проява на изненада, ни най-малък израз на одобрение или на противното. Затова се изненадвам толкова силно, когато след продължителния ми, изморителен и прекалено подробен разказ — докато навън вече е почнало да се смрачава и градът под краката ни се изгубва постепенно в диплите на леката вечерна мъгла, през която само тук-там пробива по някоя и друга светлина — той с буен изблик на енергия придърпва завесите, така че да закрият изгледа, и дава израз на такъв необуздан бяс, какъвто друг път не съм чувал от него.
— Ама че страхливци. Какви абсолютни страхливци. В пъкъла да горят дано, Питър. Карън ли каза, че й е името? Незабавно ще я потърся тази Карън. Дано се съгласи да я посетя и да й поговоря. Но май ще е по-добре да й предложа самолетен билет до тук, ако е съгласна. А и Кристоф, ако възнамерява да разговаря с мен, сега му е времето. — И след донякъде изнервяща пауза: — Разбира се, и Густав. Казваш, че вече били назначили дата за изслушването? Ще внеса показания под клетва. Ще се закълна във верността им. И ще им се предложа като свидетел, готов да разкрие цялата истина. В който съд поискат.
— Нямах и капка представа за тези неща — продължава Смайли със същия бесен тон. — Нищичко. Нито ме е търсил някой, нито ме е осведомявал. Независимо че дори и след оттеглянето ми останах изключително откриваем — подчертава, без да обяснява обаче от какво се е оттеглил. — А и Оборите, казваш? — не престава да се възмущава. — Мислех, че отдавна са ги затворили. При напускането ми от Цирка върнах пълномощното си на правистите. И понятие нямам какво е последвало. Нищо, очевидно. Това, парламентарни анкети? Това, съдебни дела? Ни дума, ни стон. Защо ли? Ще ти кажа защо. Защото не са искали тези неща да стигнат до ушите ми. Прекалено висок пост във властта имах, за да съм им по вкуса. Представяш ли си какво иначе би се получило? Бивш началник на „Тайни операции“ изправен на съд? Признава, че е пожертвал опитен агент и невинна жена в името на кауза, която светът надали вече помни? И всичко това планирано и одобрено лично от шефа на разузнаването? Днешните ни господари едва ли биха преглътнали подобно нещо. Свещеният образ на нашата Служба не бива да бъде опетнен по никакъв начин. Боже милостиви. Дума да няма, че моментално ще разпоредя на Мили Макрейг да предостави на разположение всички книжа и всичко друго, което й предадохме навремето за съхранение — продължи Смайли с по-спокоен тон. — Мен споменът за „Уиндфол“ ме преследва и до днес. И ще ме преследва, докато съм жив. За всичко съм виновен единствено аз. Разчитах на безскрупулността на Мунт, но го подцених. Не очаквах да се поддаде на изкушението да очука всички свидетели.