— Не.
— И защо не, бе, да му се не види?
— Алек не разправяше много за себе си.
— Освен на теб, очевидно. Ти виждал ли си го?
— Кого?
— Кристоф. Не Алек. Кристоф. Май пак почваш да шикалкавиш.
— Изобщо не шикалкавя и отговорът ми продължава да е „Не, не съм виждал Кристоф Лиймас“ — озъбвам се. Има ли смисъл да го разглезвам с истината? И докато смила отговора ми: — Попитах те къде е Смайли — казвам.
— А пък аз, вероятно си забелязал, се направих, че не съм чул въпроса ти.
Пауза, през която и двамата събираме нови сили, а Лора гледа замислено през прозореца.
— Кристоф, да приемем да го наричаме така — подхваща Бъни с летаргичен тон, — притежава известни дарби, Питър, пък били те престъпни или полупрестъпни. Нищо чудно да ги е наследил по генетичен път. И след като установил със сигурност, че биологичният му баща е загинал от източната страна на Берлинската стена, успял да се добере по неизвестно какъв, но достоен за уважението ни начин до купчина предполагаемо засекретени архиви на Щази и посредством тях стигнал до три съществени имена. Твоето, на покойната Елизабет Голд и на Джордж Смайли. Потрябвали му само няколко седмици, за да влезе в дирите на Елизабет, а оттам, посредством регистрите на населението, да открие и дъщеря й. Уговорили си тайна среща. Между двамата неочаквани партньори се получила спойка — не ни влиза в работата до каква точно степен. Но заедно се допитали до един от похвално принципните адвокати — защитник на правата на личността, ходещ със сандали на бос крак, — които Службата счита за върла напаст. Ние засега се придържаме към идеята да предложим на ищците цяло състояние от парите на данъкоплатците срещу бъдещото им мълчание, но от друга страна, си даваме съвсем ясно сметка, че по този начин ще потвърдим уязвимостта си и ще ги насърчим да станат още по-настоятелни, отколкото са в момента. „Вървете по дяволите с вашите пари, злодеи, ще рекат. Нека се чуе гласът на историята. Тази язва трябва да се изреже до корен. Глави трябва да паднат.“ Включително и твоята, боя се.
— И на Джордж, предполагам.
— И ето че сме изправени лице в лице срещу достойната за перото на Шекспир абсурдна сценка, в която призраците на две жертви на пъклен заговор от страна на Цирка се надигат да ни обвинят, приели формата на две свои издънки. Засега успяваме да държим затворена устата на медиите, като им намекваме (не съвсем правдиво, ама кой ти гледа?), че ако парламентът един ден се отдръпне в името на съдебно дирене, делото ще се гледа при закрити врата на тайни съдебни заседания, билетите за които ще раздаваме лично ние. Но пък ищците, насъсквани от безкрайно досадните им адвокати, отвръщат: „Майната ви, искаме прозрачност, настояваме за пълни разкрития“. Ти ме попита, едва ли не наивно, откъде може Щази да са се сдобили с вашите имена. Откъде другаде, мислиш, ако не от московския Център, който ги е предал по каналния ред на Щази. А откъде разполага московският Център с имената ви ли? От нашата Служба, естествено, благодарение, както винаги, на старателния Бил Хейдън, разполагал по онова време с пълна свобода, на каквато е щял да се радва поне още шест години, до деня, в който свети Джордж ще пристигне на бял кон и ще го разобличи. Продължаваш ли да поддържаш връзка?
— С Джордж ли?
— С Джордж.
— Не. Къде е той?
— И не си контактувал с него през последните няколко години?
— Не съм.
— Което ще рече, че за последен път сте се чули кога?
— Преди осем години. Десет.
— Подробности.
— Бях в Лондон. Потърсих го.
— Къде?
— На Байоутър Стрийт.
— И в какво състояние го завари?
— Добро, благодаря.
— Фигаро тук, Фигаро там. А разпътната лейди Ан? И с нея ли не беше в допир? Казвам „допир“ в най-преносния смисъл на думата, разбира се.
— Не съм. И смятам инсинуацията ти за напълно излишна.
— В такъв случай ще ми потрябва паспортът ти.
— Това пък защо?
— Онзи, който представи долу на пропуска. Британския ти паспорт… — И протяга ръка през масата.
— Кое, по дяволите, го налага?
Но няма как, давам му го. Какво друго да направя? Да се сбия с него ли?
— Само този ли ти остана? — прелиства замислено страниците. — През годините си разполагал с маса ти паспорти, в зависимост от легендата ти. Те сега къде са?
— Върнал съм ги. Унищожени са.
— Имаш двойно гражданство. Къде е френският ти паспорт?
— Баща ми е британец, служих като британец, британското гражданство ме устройва напълно. Би ли ми върнал паспорта, ако обичаш?