— Който обект се намира къде, ако смея да попитам? — пак Бъни.
Така че им съобщих и адреса заедно с телефонния номер на Оборите, изрецитиран с такава лекота, сякаш през цялото време се беше напъвал да излезе. Последва смяна на сценичния декор: между струпаните помежду ни върху масата досиета Бъни и Лора проправиха пролом, в който тръшнаха телефонен апарат с широка основа и с невероятно сложна клавиатура, набраха със светкавична скорост поредица от бутони и пъхнаха слушалката в ръката ми.
С една десета от постигнатата от Бъни скорост изкълвах номера на Оборите и се стреснах от рева на сигнала „свободно“, който изпълни цялата стая: за гузния ми слух това беше не само проява на непредпазливост, а направо стопроцентова измяна, все едно някой с мигновен жест ме беше предал, пленил и обърнал срещу нашите хора. Сигналът „свободно“ бучеше с пълна сила. Ние чакахме. Никой не вдигаше. А аз си мислех, че или Мили е отишла на църква — най-редовно нейно занимание, или е заминала нанякъде с колелото, или, подобно на всички нас, останалите, е загубила доста от някогашната си пъргавост. Но много по-вероятно беше да е починала и да са я погребали, понеже, при цялата си красота и недосегаемост, тя все пак беше с поне пет години по-голяма от мен.
Сигналът прекъсна. Нещо изшумоля. Предположих, че се е включил телефонният секретар. Затова се изненадах безкрайно и ми беше трудно да повярвам, че изведнъж чувам гласа на Мили — същия онзи глас на шотландска пуританка, с присъщата му рязка нотка на неодобрение, с чиято имитация успявах да разсмея Джордж, колчем му се скапеше настроението.
— Да? Ало? — и след като се поколебах — Кой се обажда, моля? — възмутено, сякаш я безпокоях посред нощ, а не в седем вечерта.
— Питър Уестън ти се обажда, Мили — отвърнах. И за всеки случай добавих и оперативния псевдоним на Смайли: — Приятелят на мистър Бараклъф, ако се сещаш.
Очаквах — не, направо се надявах, — че за разлика от всеки друг път, на Мили ще й е нужно време да се окопити, но тя с такава бързина и рязкост ми отвърна, че обърканият се оказах аз.
— Мистър Уестън?
— Същият, Мили, не сянката му.
— Бихте ли се обозначили, ако обичате, мистър Уестън.
Какво повече да се обозначавам? Та нали току-що й подадох два оперативни псевдонима? И чак тогава включих, че ме пита за личната ми позивна — специален код, прилаган далеч по-често по московската телефонна мрежа, отколкото по лондонската, но въведен през онзи особено мрачен период по настояване на Смайли. При което грабнах кафявия дървен молив от бюрото пред мен, приведох се над свръхсложния телефон на Бъни и чувствайки се като пълен идиот, изчуках древния си специален код по високоговорителя, надявайки се да постигна същия ефект като при чукане върху микрофончето на слушалката: чук-чук-чук, пауза, чук, пауза, чук-чук. Резултатът явно беше задоволителен, тъй като само част от секундата след последното почукване Мили се включи наново в разговора и с възможно най-милия и любезен тон ми съобщи колко се радвала да чуе отново гласа ми след толкова години и с какво мога да съм ви полезна, мистър Уестън?
При което отговорът ми вероятно щеше да гласи: „Ами, понеже си така любезна, Мили, мога ли да те помоля да потвърдиш, че всички тези събития се случват в реалния свят, а не в някое затънтено кътче на Средния свят, запазено за вчерашните неспящи шпиони?
4
Още с пристигането ми от Бретан предната сутрин се набутах в мизерно хотелче в близост до гарата „Черинг крос“, където ме изръсиха деветдесет лири в аванс за стая с размерите на катафалка. Пътьом се отбих и на посещение на вежливост при моя стар приятел и бивш агент Бърни Лавендър — „шивач на джентълмени от дипломатическия корпус“, чиято кроялна е сбутана в миниатюрен полусутерен в близост до „Савил Роу“. Бърни обаче открай време не отдаваше значение на размера. Вълнуваше се най-вече — заедно с Цирка — от възможността да получи достъп до дипломатическите салони по „Кенсингтън Палас Гардънс“ и в „Сейнт Джонс Ууд“ в името на интересите на Англия, като в същото време си осигурява и скромен доход, освободен от данъчно облагане.
Прегърнахме се, той придърпа завесите и пусна резето на входната врата. В името на старата ни дружба пробвах две-три от непотърсените още поръчки — сака и костюми, които по неизвестни причини чуждестранните дипломати не бяха дошли да си получат. Накрая, пак в духа на бившето ни сътрудничество, му връчих запечатан плик, който да държи в сейфа си до следващата ми поява. В плика се намираше френският ми паспорт, но Бърни се отнесе към него със същата грижовност, с каквато щеше да поеме от мен и плановете за десанта в Нормандия.