— Някой влизал ли е някога оттук? — интересува се Лора.
— Контрола — казвам, спестявайки на Мили необходимостта да отговори. — За нищо на света не би си позволил да влезе през предната.
— А останалите откъде влизахте?
— През главния вход. От момента, в който Контрола си присвои задния, той се превърна в неговия „личен асансьор“.
Ръси щедро всякакви дреболии, напомням си непрекъснато. Останалото заключи в паметта си и изхвърли ключа. Следващата точка от дневния й ред е витото дървено стълбище — миниатюрна реплика на всички прашасали стълбища в Цирка. Тъкмо се каним да се качим по него, когато чуваме слабо звънче и отнякъде се появява котка: голямо, черно, космато, злобно на вид животно с червена каишка около врата. Котката сяда, прозява се и вперва очи в нас. Лора отвръща на погледа й, след това се обръща към Мили:
— И тя ли се води към бюджета?
— Не е „тя“, а „той“, и е на моя лична издръжка, държа да отбележа.
— Име има ли си?
— Има.
— Но и то е тайна, така ли?
— И то.
Лора повежда групата, котаракът я следва боязливо, след тях и ние се спускаме до междинната площадка и спираме пред облицованата със зелено сукно врата със секретна брава. Отвъд нея е стаята на шифровчика. Когато Джордж първоначално нае сградата, тази врата беше остъклена, но шифровчикът Бен не позволяваше никой да го гледа в пръстите, та впоследствие сложиха сукното.
— Добре. Кой знае комбинацията? — пита Лора с тона на ръководителка на отряд скаутки.
И тъй като Мили пак нищо не казва, налага ми се да съобщя неохотно цифрите: 21 10 05 — датата на битката при Трафалгар.
— Бен служеше в Кралския флот — пояснявам, но Лора или не схваща намека, или поне не дава признак да го е схванала.
Настанява се на въртящия се стол и вперва яден поглед в редиците циферблати и копчета. Щраква някакво ключе. Нищо. Завърта реостат. Пак нищо.
— Токът го изключиха още навремето — измърморва Мили, по-скоро към мен, отколкото към Лора.
А Лора се извърта върху стола на Бен и забива пръст по посока на вградения в стената зелен сейф „Чъб“.
— Добре. За това нещо има ли ключ?
Всичките тези „добре“-та ми лазят по нервите. Не по-малко от „Пийт“. Мили откача ключ от висящата на кръста й връзка. Ключът превърта и вратата на сейфа се отваря. Лора надниква и със замаха на косач събаря всичко върху рогозката от влакна на кокосова палма: ключове за шифрограми с гриф „Строго секретно“ и „Наистина много секретно“, моливи, подплатени пликове, избелели шифроблокчета за еднократна употреба — по дванайсет бройки в целофанени пликчета.
— Добре. Никой нищо да не пипа, ясно ли е? — съобщава Лора, обръщайки се към нас. — Нищичко, по никакъв повод. Ясно ли е? Пийт? Мили?
И е изкачила до средата следващите стъпала, докато Мили успее да я прикове на място с едно заповедническо „Ако обичате!“.
— Да не би случайно да възнамерявате да влезете в моето лично жилище?
— Да речем, че точно това възнамерявам. Е, и?
— Можете да огледате апартамента ми и личните ми вещи единствено след като получа своевременно предварително писмено уведомление, подписано от съответния ръководител в Централата — произнася с равен тон Мили това единствено изречение, което, подозирам, е репетирала. — Дотогава обаче ще ви помоля категорично да се отнасяте с уважение към личния ми живот така, както подобава на моята възраст и длъжност.
При което Лора произнася еретична мисъл, каквато навремето надали и Оливър Мендел щеше да си позволи, дори под формата на най-невинна шега:
— Ама защо, Мил? Да не си скрила някое гадже там?
Котаракът с тайното име се е оттеглил нанякъде. А ние сме застанали в „средната стая“, получила наименованието си в деня, в който Мендел и аз демонтирахме старите дъсчени разделителни стени. Откъм улицата виждаш поредния прашен партерен прозорец с дантелени перденца. От вътрешната страна обаче няма никакъв прозорец, след като през един снеговит съботен февруарски следобед го зазидахме и в стаята се възцари вечен мрак, прогонван само когато някой запалеше настолните лампи със зелени абажури като в казино, с които се сдобихме от един магазин в Сохо.
В средата на стаята стояха две тромави бюра във викториански стил — едното се заемаше от Смайли, а другото, само от време на време, от Контрола. Произходът им беше забулен в неизвестност до вечерта, в която, докато си пиехме уискито, Смайли не спомена, че някакъв братовчед на Ан разпродавал имението си в Девон, за да си платял данъка „наследство“.