— Значи, наистина не си се чувал изобщо с него, така ли? — пита ме накрая.
Минава цяла секунда, преди да се усетя, че седя на стола му.
— Не, Лора. За сетен път ти казвам, че не съм се чувал с Джордж Смайли.
Обляга се назад и вади от задния си джоб пощенски плик. За един луд миг ми минава мисълта, че ще ми връчи послание от Джордж. Разпечатано на електронен принтер. Без воден знак. Без намеса на човешка ръка.
Считано от днешна дата сте настанен в следното временно жилище: апартамент 110В, „Худ Хаус“, „Долфин Скуеър“, Лондон SW, при съблюдаване на следните условия.
Забранява ми се да държа домашни любимци. Забраняват се всякакви посещения в жилището на трети лица без предварително разрешение. Трябва да съм задължително налице и на разположение в жилището между 22,00 и 07,00 ч., освен ако не съм предупредил предварително правния отдел. Предвид моето (неуточнено) положение, от пенсията ми ще се удържа концесионен наем в размер на 50 лири на вечер. Няма да ми се удържат разходи за отопление, осветление и ток, но ще нося парична отговорност за всяка нанесена на жилището загуба или щета.
През вратата наднича рошавата глава на младежа на име Нелсън.
— Камионетката пристигна, Лора.
Всеки момент ще започне плячкосването на Оборите.
5
Здрачаваше се. Есенна вечер, но топла колкото летните, според английските стандарти. В крайна сметка първият ми ден в Оборите беше приключил. Поразходих се, пих едно уиски в пъб изпълнен с оглушително гласовити млади хора, взех автобус до Пимлико, слязох без предупреждение няколко спирки по-рано и пак тръгнах пеш. След малко през вечерната мъгла изплува осветеният корпус на „Долфин Скуеър“. Потръпвам всеки път при гледката на тази сграда още от първия ден, в който преминах под тайния флаг. По мое време в „Долфин Скуеър“ се помещаваха повече конспиративни апартаменти на квадратен метър, отколкото във всяка друга сграда на планетата, и нямаше нито един, в който да не съм инструктирал или приемал рапорта на някой нещастен наш агент. И точно на този адрес Алек Лиймас беше прекарал последната си нощ на английска земя в качеството си на гост на московския вербовчик, преди да се отправи на пътешествието, което го отведе до смъртта.
Апартамент 110В в „Худ Хаус“ се оказа тотално неспособен да прогони неговия призрак. Конспиративните квартири на Цирка открай време се явяват еталон за пълната липса на удобства. А този, в който ме бяха настанили, си беше направо класика в жанра: един брой пожарогасител, червен, с индустриални размери; два броя фотьойли на буци с отдавна заминали пружини; един брой репродукция на акварелен пейзаж с езерото Уиндърмиър; един брой минибар, заключен; една табела, че пушенето е забранено ДОРИ НА ОТВОРЕН ПРОЗОРЕЦ; един огромен телевизор, който по навик определих като двупосочен; един опушено черен телефон без изписан номер, за използване, според мен, единствено за дезинформационни цели. А в миниатюрната спалня — една стоманено твърда общежитийна кушетка, за сам човек, та да не го спохождат мисли за венеризъм.
Затворих вратата на спалнята, за да не ме виждат през телевизора, изпразних пътната чанта и се заозъртах да видя къде да скрия френския си паспорт. Погледът ми попадна на небрежно завинтената към вратата на банята табелка „ПРАВИЛА ЗА ДЕЙСТВИЕ ПРИ ПОЖАР“. Развих винтчетата, пъхнах паспорта зад издутината, отново ги затегнах, слязох долу и погълнах един хамбургер. Прибрах се в апартамента, почерпих се със солидна доза уиски и направих опит да се опъна в закупения в режим на икономии фотьойл. Задрямал съм, но само след секунди се ококорих тотално трезвен — в Западен Берлин през годината хиляда деветстотин петдесет и седма от новата ера.
Денят — петък — клони към своя край.
Изминала е седмица от пристигането ми в разделения град и тръпна в очакване на две изпълнени с плътски удоволствия денонощия в компанията на шведската журналистка Дагмар, в която се влюбих до полуда за три минути по време на коктейла, даван от нашия британски върховен комисар, който по съвместителство изпълнява и ролята на британски посланик във вечно привременното западногерманско правителство в Бон. През двата часа, които остават до срещата ни, съм си наумил да се отбия в берлинската ни резидентура, за да се здрависам и сбогувам с моя стар приятел Алек.
На берлинския Олимпийски стадион, в кънтяща тухлена казарма, построена за прослава на Хитлер и носила в миналото названието „Германски спортен дом“, служителите в резидентурата се подготвят за предстоящия уикенд. Заварвам Алек с цяла тава секретни документи на опашката пред зарешетеното гише на регистратурата. Не ме е очаквал, но вече почти нищо не е в състояние да го изненада, така че казвам здрасти, Алек, радвам се да те видя, а Алек ми отвръща а, здрасти, Питър, ти ли си, какво, по дяволите, те носи насам? След известно нетипично за него колебание той ме пита дали съм свободен за уикенда. Зает съм, викам. Жалко, отвръща той. Мина ми през ум да те взема с мен до Дюселдорф. Защо пък точно в Дюселдорф, питам. И забелязвам как колебанието му се засилва.