Първоначално ми се стори, че ще бъда възнаграден с поредното необяснимо мълчание, понеже Алек се извърна така, че да не виждам лицето му.
— Аз съм проклетият му баща, за бога — отвърна ми.
А след това ми изстреля цялата история — или поне онази част от нея, която беше готов да сподели — на къси, неохотни словесни откоси, предимно безглаголни, без дори да си направи труда да ме предупреди да не я споменавам никому, понеже беше сигурен, че няма начин да го сторя: германка от Дюселдорф, която му служела за куриер, докато работел в Берн: добро момиче, сприятелихме се, изкарахме една любов. Настояваше да се оженя за нея. Отказах, при което тя се омъжи за местен адвокат. Адвокатът осинови момчето — единственото му свястно деяние през целия му живот. Тя сегиз-тогиз ми разрешава да го виждам. Но не смее и гък да каже на онова копеле съпруга си, щото ще я пребие от бой.
Именно тази гледка изниква в съзнанието ми сега, докато се надигам от неудобния стол: как Алек и момчето Кристоф са застанали рамо до рамо с приковани в мача безизразни погледи. С еднакви вкаменени лица, с еднаква извивка на ирландската им челюст.
По някое време през нощта, изглежда, съм се унесъл в сън, но нищо не си спомням. Когато се събуждам, на „Долфин Скуеър“ е шест, а в Бретан — седем. Катрин трябва да е станала вече и да шета. Ако си бях у дома, и аз щях да съм станал, тъй като Изабел почва да пее още с първото изкукуригване на Шевалие — старшия ни петел. И гласът й се носи из целия двор от къщурката на Катрин, понеже Изабел държи прозореца на стаята й да е вечно отворен, независимо какво е времето навън. Сигурно са дали на козите да закусят и сега Катрин гони Изабел по двора с нейната закуска — Изабел търчи напред, а Катрин се носи подире й с лъжицата с кисело мляко. В това време кокошките, под безполезното командване на Шевалие, се държат така, сякаш всеки момент ще настъпи краят на света.
И както си представях тази сцена, изведнъж ме огря, че ако позвъня в господарската къща и случайно точно в този момент Катрин минава оттам заедно с всичките си ключове, току-виж чула звъна и взела да вдигне телефона. Решавам да опитам късмета си с помощта на един от мобилните телефони за еднократна употреба, понеже да пукна, ако дам на Бъни шанс да ме подслушва. Апаратът на фермата няма автоматичен секретар, затова го оставям да звъни няколко минути и тъкмо когато се каня да се откажа, чувам бретонския глас на Катрин, който понякога е малко по-строг, отколкото тя вероятно би желала.
— Добре ли си, Пиер?
— Добре съм. А ти, Катрин?
— Сбогува ли се с твоя починал приятел?
— И това ще стане след още някой и друг ден.
— Голяма реч ли ще произнесеш?
— Огромна.
— Притеснен ли си?
— Тръпна от ужас. Какво прави Изабел?
— Изабел е добре. Не се е променила, откакто ти замина. — Започвах да долавям в гласа й някакъв нотка на раздразнение, ако не и нещо по-сериозно. — Вчера дойде да те търси твой приятел. Да си очаквал някакъв приятел, Пиер?
— Не. От какъв род приятел?
Като всеки печен разпитващ обаче, и Катрин отговаря на въпросите посвоему:
— Няма го, викам му. Пиер не си е у дома. Пиер, какъвто добър самарянин си е, замина за Лондон. Някой си е умрял и той отиде да утешава опечалените.
— За кого става дума, Катрин?
— Няма усмивки, няма учтивост. Само настойчивост.
— Да не искаш да кажеш, че ти се е пуснал?
— Попита ме кой е умрелият. Казах му, че не знам. Защо не съм знаела, пита. Понеже Пиер не ми се отчита за всичко, викам. При което той се разсмя. Нищо чудно, вика. Като го знам на колко години е Пиер, редно е всичките му приятели да са измрели. Внезапно ли е починал човекът, пита. За жена ли ставало дума, или за мъж. Интересуваше се в Лондон в хотел ли си отседнал. Кой по-точно. На какъв адрес. Как се казвал. Откъде да знам, викам му. Нямам ли си друга работа? Малко ли са ми детето и фермата?
— Французин ли беше?
— По-скоро немец. Или американец.
— С кола ли дойде?
— С такси. От гарата. Гастон го докара. Първо парите, рекъл му Гастон, иначе хич да не се качвал.
— Опиши ми го.
— Неприятен човек, Пиер. Farouche[14]. Едър като боксьор. И ръцете му целите в пръстени.