— Възраст?
— На към петдесет. Шейсет. Не съм му броила зъбите. Може и по-стар да е бил.
— Каза ли ти как се казва?
— Не било нужно да знам, рече. Познавали сте се от отдавна. Заедно сте гледали футбол.
Лежа и не смея да помръдна. И едва дишам. На всяка цена трябва да стана, мисля си, но смелостта ме напуска. Как, по дяволите, е успял този Кристоф — син на Алек, страна по дело, крадец на приключени архиви на Щази, престъпник с цял метър досие — да ме напипа чак в Бретан?
Фермата в Ле Дьоз-Еглиз съм я наследил чрез майка ми и все още се води на моминското й име. В местния телефонен указател не фигурира нито един Пиер Гуилъм. Възможно ли е Бъни, по някакви си негови неведоми причини, да е дал адреса ми на Кристоф? И каква ли може да е била целта му?
Едва тогава се сещам за мотоциклетното ми поклонение в онова дъждовно берлинско гробище през непрогледната зимна нощ и изведнъж всичко си идва на мястото.
Изминал е месец от рухването на Берлинската стена. Германия е в екстаз, нашето бретонско селце само отчасти. Лично аз сякаш се колебая между двете крайности: ту се радвам, че е настъпило някакво подобие на мир, ту се отдавам на спомените за извършеното от нас и за всичко онова, което сме пожертвали — включително, за съжаление, и под формата на чужд живот — през онези дълги години, през които си мислехме, че Стената ще просъществува във вечността.
И тъкмо докато се борех в това си колебливо състояние с годишната декларация за доходите на фермата в канцеларията на Ле Дьоз-Еглиз, отнякъде пристигна новият ни раздавач Дени — по онова време все още не заслужил уважителното „мосю“, а още по-малко пък „Генерала“, и не с жълта камионетка, а на колело — и връчи някакво писмо, но не на мен, а на стария Антоан, еднокракият ветеран от войните, който няма конкретно занимание и вечно кисне в двора, кой знае защо, с вила за сено в ръце.
След като огледа плика и отпред, и отзад, и допусна възможността писмото все пак да стигне до мен, Антоан изкуцука до вратата, връчи ми го и остана да ме наблюдава, докато се запознавах със съдържанието му.
Мюрен
Швейцария
Драги Питър,
Искам да те зарадвам с вестта, че прахът на нашия приятел Алек бе положен наскоро в Берлин, близо до мястото, където се спомина. Оказва се, че телата на повечето убити при Стената поначало са били изгаряни тайно, след което прахът им бил разпръсван. Според педантичните архиви на Щази обаче излиза, че в случая с Алек са допуснали изключение. Успяхме да открием праха му и да му осигурим прилично, макар и закъсняло погребение.
Твой Джордж
И на отделен лист — старите навици не се губят — адресът на малко гробище в берлинския район Фридрихсхайн, официално предназначено за жертвите на войната и тиранията.
По онова време живеех с Даян — поредното мое увлечение, което скоро щеше да приключи. Май й казах, че мой приятел се е разболял. Или че е умрял — не помня. Яхнах мотора — през онези години още можех — и се добрах нонстоп до Берлин в най-лошото време, каквото ми се е случвало някога, отправих се направо към гробището и на входа попитах къде да намеря Алек. Плътен, непрестанен дъжд. Старец, който, изглежда, изпълняваше ролята на пазач, ме съоръжи с чадър и схема и ми посочи дългата сива алея между два реда дървета. След дълго лутане открих онова, заради което бях дошъл: пресен гроб и мраморна плоча с надпис АЛЕК ЙОХАНЕС ЛИЙМАС, побеляваща зловещо под дъждовните струи. Без дати, без упоменаване на професията на покойния, но затова пък гроб в цял ръст, все едно е заровен ковчег, а не само урна с прах. За прикритие? От толкова много години те познавам, мислех си, а ти така и да не ми споменеш за „Йоханес“ — типично в твой стил. Цветя не носех; сигурно щеше да се изсмее при вида им. Та останах под чадъра да проведа нещо като вътрешен диалог с него.
Канех се да се кача пак на мотора, когато старецът ме попита дали не желая да се разпиша в книгата за съболезнования. Каква книга за съболезнования пък сега? Имал личното задължение да води такава, рече; и по-точно не задължение, ами дълг — към паметта на покойните. Защо пък не, казах си. Първи се беше подписал „ДС“ с адрес в Лондон. А в колонката за отдаване на почит — една-единствена дума: „Приятел“. Тоест Джордж — или поне онази част от него, която би бил готов да разкрие. След Джордж следваха куп немски имена, които нищо не ми говореха, срещу изписани послания от рода на „Вечно ще те помним“, и най-накрая самотното име „Кристоф“, без фамилия, а в насрещната колонка: „Sohn“ — син. С домашен адрес „Дюселдорф“.