Дали поради обзелата ме изведнъж еуфория, че Стената вече я няма и светът отново е свободен, което силно ме съмнява, или заради някакво чувство в стомаха, че ми е писнало от цял живот тайнственост, или просто от желание да се изправя под плющящия дъжд, за да се броя и аз за приятел на Алек? Няма значение каква е била причината, но факт е, че докарах нещата докрай: взех че вписах истинското си име, действителния ми адрес в Бретан, а в колонката за отдаване на почит — „Пиеро“ — понеже нищо друго не ми дойде наум, а и понеже Алек точно така ми викаше в онези редки случаи, когато се разчувстваше.
И какво направи ти, Кристоф — дивако мой и син на Алек? Ти какво направи? При някое следващо твое посещение на бащиния ти гроб — понеже без някаква особена причина приемам, че е имало и следващи такива, ако не за друго, поне за да проследиш накъде вървят нещата — си хвърлил пак поглед на книгата за съболезнования и какво да видиш? Изписано ясно Питър Гуилъм и Ле Дьоз-Еглиз — не някакъв псевдоним, фалшив адрес или конспиративна квартира, а самият аз, чисто гол и къде точно живея. Ето, значи, как си стигнал от Дюселдорф чак до Бретан.
И кой ще е следващият ти ход, Кристоф, син на Алек? Още чувам сладникавия юристки тон на Бъни от вчерашния ден:
Кристоф притежава известни дарби, Питър. Нищо чудно да ги е наследил по генетичен път.
6
— Пийт ще е нашият четец — обявила беше Лора пред обожаващите я зрители. — Четенето си Пийт ще извършва тук, в библиотеката.
През следващите няколко дни аз обаче се чувствам не като четец, а по-скоро като студент последен курс, принуден да се явява на изпит, който е трябвало да вземе преди половин живот. Периодически късно съзряващият студент бива измъкван от стаята на изпита и му се налага да се явява на устно препитване пред комисия, чиито познания по предмета са необяснимо неравни, което обаче не им пречи да го побъркват с въпроси. От време на време той се ужасява от щуротиите на някогашния си „аз“ до такава степен, че му иде да ги отрече, докато не го уличат излизащите от собствените му уста доказателства. Всяка сутрин още щом вляза, ми сервират купчина папки; някои са ми познати, други не. Това, че си откраднал някакво досие, не значи, че си го и прочел.
На сутринта на втория ден в библиотеката не пускат никого. От чуващия се отвътре тропот и от щъкането на младите мъже и жени по анцузи, на които не ме представят, заключавам, че предстои целонощно претърсване сантиметър по сантиметър. С идването на следобеда обаче настъпва злокобна тишина. Бюро няма да имам; за целта ще разполагам с холна маса, поставена като ешафод насред библиотеката. И етажерките ги няма; по релефните тапети се виждат само призрачните им следи, наподобяващи сенки на затворнически решетки.
— Щом стигнеш до розетка, спираш — нарежда ми Лора и излиза.
Розетка? Има предвид декоративните розови кламери, забучени на определени интервали из папките. Нелсън заема тихо стола на дежурния наблюдател и отваря дебело томче джобен формат. Биографията на Толстой от Анри Троая.
— Свиркай, ако ти се припикае, разбра ли? Баща ми например пикае през десет минути.
— Горкият.
— Само не изнасяй нищо оттук.
Куриозна вечер: без каквото и да било обяснение Лора заема вместо Нелсън стола на дежурния наблюдател и след като ме гледа намусено в продължение на повече от половин час, изругава:
— Мамка му! Не искаш ли да ме изведеш на безплатна вечеря, Пийт?
— Точно сега ли? — питам.
— Сега. Тази вечер. Ти за кога си мислиш?
„Безплатна за кого?“, чудя се и вдигам рамене в знак на предпазливо съгласие. Безплатна за нея? Или за мен? Или и за двама ни, понеже инициативата е на Службата? Оттегляме се в гръцкия ресторант на същата улица. Тя вече е запазила маса. Сложила си е пола. Масата е ъглова, с незапалена свещ в червена клетка. Не знам защо, но още пазя спомена за незапалената свещ. И как собственикът се навежда над нас да я запали и в същото време отбелязва, че съм случил да виждам пред себе си най-хубавата гледка в цялото заведение, имайки предвид именно Лора.
Пием по едно узо, после повтаряме. Чисто, без лед, по нейно желание. Да се налива ли обича, или ме сваля — господи, до старец на моите години ли е опряла? — или просто разчита алкохолът да развърже езика на дядката? И как да разбирам присъствието на по нищо не отличаващата се двойка мъж и жена, които са се настанили на съседната маса и упорито отказват да поглеждат към нас?