— Разбрах от приятели, че сте свестен и дискретен човек. Прави ли са? — настоява да знае.
— Кои приятели? — питам.
— Тайни приятели.
— Кое налага приятелите ви да са тайни?
— Това, че служат в органите.
— Кои органи?
Изглежда, съм я ядосал. Озъбва ми се.
— В Щази, другарю лекар. Къде другаде могат да служат?
Предупреждавам я: може да съм лекар, но и аз нося определена отговорност към държавата. Тя предпочита да не ме слуша. Имала право на избор, твърди. В една демокрация, в която всички другари са равни, тя има правото да избира между лайнения си съпруг, който я скапва от бой, но не ще да си признае, че е хомосексуалист, и петдесетгодишната тлъста свиня, която й е началник и затова смята, че може да я чука на задната седалка на волгата си всеки път щом му скимне.
Два пъти в хода на разговора ни споменава името на д-р Емануел Рап. Нарича го Рапшвайн. Питам я дали случайно въпросният Рап не е родственик на другарката Бригите Рап, която държи да я преглеждам във връзка с цял куп измислени заболявания. Да, потвърждава тя, именно Бригите се казва съпругата на свинята. И аз правя съответната връзка. Фрау Бригите Рап вече е споделила с мен, че е омъжена за висш служител в Щази, който правел каквото си иска. Следователно в момента пред мен стои безкрайно разгневената лична помощничка — и ако може да й се вярва, любовницата — на д-р Емануел Рап. Споменава, че си мислела дали да не сложи арсеник в кафето на Рап. И че държала под леглото си нож, който щяла да използва, ако хомосексуалният й мъж отново налетял да я бие. Съветвам я, че това са много опасни фантазии, от които е най-добре да се откаже.
Питам я говори ли по същия противодържавен начин и пред съпруга си или в работата. Тя се изсмива и ме успокоява, че не го правела. Имала три лица, обяснява. Което направо си е за завиждане — повечето хора в ГДР имат по пет-шест: „В работата съм предана и старателна другарка, обличам се добре и поддържам прилична прическа, особено за съвещанията, но в същото време съм и сексробинята на онази образцова свиня. У дома си съм обект на омразата на по-голям от мен с десет години садистичен „топъл брат“ (хомосексуалист), чиято единствена цел в живота е да стане част от елита на „Маяковскиринг“ и да спи с млади красавци“. Третата й самоличност била онази, която сега съм виждал пред себе си: жена, която ненавижда всеки аспект на живота в ГДР, освен сина си, и която намира тайна утеха в Бога Отец и Неговите светии. Питам я кого друг, освен мен, е посветила в тази своя трета самоличност. Никого. Питам я чува ли гласове. Досега не й се било случвало, но ако чуела нечий глас, щял да е гласът на Господа. Питам я дали наистина е склонна към самонаранявания, както ми подсказа по-рано? Неотдавна й идело да се хвърли от моста, но я възпряла обичта към сина й Густав.
Питам я изкушавала ли се е да извърши други демонстративни или отмъстителни деяния, а тя ми казва, че съвсем наскоро имало случай, в който д-р Емануел Рап забравил вечерта пуловера върху облегалката на стола си, при което тя грабнала ножицата и го накълцала, след което прибрала парченцата в торба за изгаряне на секретни материали. На сутринта Рап се оплакал, че му няма пуловера, и тя тръгнала заедно с него да го търси. А когато той решил, че са му го откраднали, тя му заподхвърляла имена на вероятните крадци.
Питам я дали оттогава отмъстителността й към другаря д-р Рап не е понамаляла. Напротив, възразява, по-силна е от всякога и единственото нещо, което мрази повече от Рап, е системата, която издига свине като него на най-високите позиции във властта. Скритата й омраза ме тревожи силно и възприемам буквално като чудо това, че досега е успявала да я скрие от вечно бдителните погледи на другарите си в службата.
Питам я къде живее. Отговаря, че доскоро със съпруга й живеели в апартамент от съветски тип на Щалиналее, където нямало специална охрана, а до управлението на Щази стигала с велосипеда си по Магдалененщрасе за някакви си десет минути. Но отскоро — нямала представа дали благодарение на хомосексуалните му връзки, или на парите му, понеже мъжът й отказвал да говори за оставеното от баща му наследство — се преместили в охраняван район в близост до Берлин-Хохеншьонхаузен[17], в който допускали единствено правителствени деятели и висши държавни чиновници. Там имало езера и гора, която тя обожавала, игрални площадки за сина й Густав, та дори и частна градинка с барбекю. При други обстоятелства щяла да възприеме дома си като идилия, но идеята се извращавала от необходимостта да споделя този дом с отвратителния си съпруг. Страшно обичала да кара колело, все още ходела с колелото си на работа, само че сега въртяла педалите около половин час във всяка посока.